Машината знае, че дори да разгадавате нечестивата ѝ природа, не можете без нея
Работата е там, че една от най-дяволските черти на „дигиталната революция“ и по-специално социалните мрежи е следната: всичко, което казвате онлайн, подлежи на незабавна система за възнаграждение (оттам и мъничък серотонинов взрив, нещо като една милионна част от оргазма).
***
Всяка платформа разполага с показатели - можете да определите точно колко добре се възприемат безценните ви мисли по това колко харесвания, споделяния или ретуитове получават. За почти всeкиго, но най-вече за посредствения ум, лишен от себепознание, е трудно да устои на този мефистофелски номер: и в крайна сметка масовият потребител изпада в особен когнитивен капан, в който несъзнателно започва да се опитва да каже нещата, които машината/невидимата околна публика ще хареса.
***
При цялата паника около онлайн-цензурата, точно този аспект на „злия дух“ в машината е много по-разрушителен. Нямате свобода на словото в случая - не защото новият „По-голям брат“ може да банне профила ви, а защото съществува огромна структура от стимули, която постоянно насочва речта и мислите ви в определени посоки – далеч не само чрез прословутите алгоритми. И за разлика от явната цензура, това не е начин на управление, който някога може да се промени, а чиста функция на свързаността на самия интернет или конкретната соцмрежа (не само, но най-вече „Фейсбук“). Това може би е причината голяма част от писанията, които излизат в дигиталната паралелна вселена (важеше и за вече покойния жанр „коментари във форум“), да са така непоносимо плитки, да се въртят между възмущението, подигравката и чистия хейт, да „молят“ за кликове и т.н. – и в крайна сметка да стават жертви на машината.
***
Разбира се, в голяма част от случаите става въпрос и за банална, съвсем човешка sancta simplicitas, но горното никак не е за подценяване. А може би най-гениалното зло тук е друг капан, този път някак по софистическому омагьосан и парадоксален – машината знае, че дори да разгадавате нечестивата ѝ природа, не можете без нея. Защото в противен случай някак се самоизключвате социално и подлежите на вид последваща виктимизация, скрита или явна. „Нямам Фейсбук и Инстаграм“ (и Туитър в западните страни) не звучи като „аз съм куул, независим и рия с възвишената си зурла за трюфели във високата култура“, а по-скоро като „аз се самомаргинализирам“ или „тоя па на къв се праи“.
***
Сякаш някакъв Симеон Стилит (Стълпник), но без вярата. „Ми хубаво, стой си там горе на каменния пилон, не ни пречиш“.
***
Най-простият пример относно самомаргинализацията, който дават американски изследователи като Сам Дж. Крис, е онзи с пропуснатото парти: ако нямате Фейсбук (особено в БГ, добавям аз), ще пропуснете сума ти събития, които се обявяват само там (понякога – и сума ти безплатни кюфтенца на клечка и евтино уиски). Просто защото хартиената покана, пратена на адрес, все повече се превръща в спомен, подобно на масовата коледна картичка с влудяващо отчужденото и безразлично „Весели празници от фирма Х“.
***
Та тази система за стимулиране на горкия обикновен потребител на соцмрежи може да доведе до множество порочни резултати. Още един пример, този път от философа Джъстин Е. Х. Смит (професор в парижкия униреститет „Дидро“): представете си някой, нито известен на масовата публика, нито непременно дразнещ, абе някъв никъв такъв, може би добър човек. По нещастно стечение на обстоятелствата той е убит по, да кажем, прелюбопитен начин за масовото колективно животно, жадно за сензации; това влиза в новините на телевизиите и сайтовете, а оттам – опаковано и готово за коментар в социалните мрежи. Изведнъж в тях изригва отходен гейзер от омраза и безпочвени предположения спрямо него, къв е, що е, търсил си го е, тука не може да няма нещо. Изглежда напълно необяснимо от гледна точка на рациото и базовото приличие – но все пак го има. И този феномен не може да бъде обяснен само чрез психологически анализи, затова тук Смит предполага, че се включва и гореописаният механизъм за „наградата за участие“ – пак лайкове и т.н.
***
Някой би казал: ми това просто са някви лоши хора, биомаса, но едва ли подобно генерично-оценъчно обяснение изчерпва явлението. По-скоро, от антропологическа гледна точка ми се струва, че машината ти създава напълно илюзорно усещане за значимост и те оставя с убеждението, че говориш, без всъщност да говориш.
***
Ако соцмрежите правят хората осезаемо по-лоши - а те ги правят, - това може да се дължи и на факта, че самите мрежи битуват в странна нова междинна (направо сива) зона между писането („графос“) и говоренето („логос“). Подобно на речта, постовете и коментарите в социалните мрежи сякаш принадлежат на момента, те би трябвало да са изначално мимолетни; но пък подобно на класическото писане върху хартия тип “scripta manent”, те остават в постоянен архив, който можеш без усилие да разровиш по-късно. Подобно на речта, социалните медии би трябвало да са диалогични и отзивчиви; уж можете да осъществите мигновен контакт, сякаш другият човек е точно пред вас. Но подобно на писането, при социалните медии всъщност другият човек просто не е там.
***
Ерго, парадоксално или не, социалната мрежа не е комуникационна система per se. Вместо да стимулира и улеснява общуването (както в началните си години след средата на първото десетилетие на века), тя вече е симулакрум – т.е. симулира преживяването да си сред хора по начин, по който книгите, ТВ и телефоните не биха могли да го правят. А има неща, които един симулакрум никога няма да успее да улови. Според колегата философ Еманюел Левинас етичната ви отговорност към останалите се появява от опита да гледате директно лицето на друг жив субект. "Лицето е това, което ни забранява да убиваме", казва по-конкретно той. И когато лицето отсъства, в случая можете да убивате с думи.
***
Сори за лошата новина, но в социалната мрежа вие не говорите с човек, както често ви се струва: машината говори чрез вас със себе си.
***
И, подобно на ония изроди от „Доктор Сън“, които си устройваха пирове с отлитащите детски души на жертвите си, Злият дух в машината се храни от факта, че сте в симулакрум на социум. А за десерт куса с голямата дървена лъжица от казана на всеобщата деетизация, плод на факта, че отсрещният, лицето му, физически не е там.
***
Т.е. тя ви дресира да вярвате подсъзнателно, че другите хора не са истински хора и нямате никакви етични задължения към тях, мнението им, достойнството им и т.н.
***
И това, както казва учителят Дънов, е много тъпо.
***
Ето че успяхме да си пообщуваме неманипулативно, без да ставате жертва на мойта специална reward system. Даже се получи цял епизод на „Фрагменти“, без нито веднъж да спомена Путин.
***
Упс.
*Тези „Фрагменти“ се появяват с тридневно закъснение поради грип и, като страничен ефект, a momentary lapse of reason - за което моля да ме извините. Иначе, разбира се, са изпреварили времето си. Поне с едно 10-15 минути – бел. авт.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
20 години любов: Честита годишнина, семейство Тръмп" />
