В противен случай соцмедиите има опасност да те „простофицират“
Ще започна с цитат от моя дългогодишен приятел и забележителен мислител Бойко Василев. Това няма да е нещо от „Панорама“, защото ролята му там е сложна и де факто модераторска, т.е. донякъде ограничаваща априори; отвъд този негов най-известен ангажимент обаче има личност, която клони към плюс безкрайност.
***
Тук веднага ще издам една тайна: подготвям книга с най-добрите си разговори с едни от най-умните мои съвременници, и, съвсем естествено, Бойко е един от тях.
***
Та някъде в тези наши дискурси той казва така: „Фактите потъват в дълбоката тиня на субективизъм, страст и полуистина.“
***
Този цитат ме плаши, защото съдържа в себе си почти всичко, срещу което съм се борил.
***
Да „елаборирам“, с извинение: извън чистата простотия в соцмедиите, мойта задача е да провиждам какво и накъде, за българския общ когнитив. И не виждам излаз от трагичното, някак максвеберово разомагьосване на авторитетите в медиите. Дори не само на авторитетите, понеже много се говори за „изкуствен интелект“.
***
Изкуственият интелект, разбира се, ще следва общото забавяне с десетилетия дори на най-добрите фантасти като Боб Шакли. Не знам доколко и в какви размери ще се случи в нашето време (ако Господ даде да живеем до късна възраст), но съм сигурен в едно: технологиите все повече ще налагат неизбежна промяна в самата работа, в старото „ергастично“ разбиране за труд. Не говоря за конкретни дейности, които така или иначе ще изчезнат, а за самото културологично разбиране. И за непонятното доскоро, че е възможно станеш и финансово успешен само благодарение на дигиталните си умения.
***
Бърз пример: в момента у нас е взело връх едно крайно опасно подразбиране, според което държавата се връща като основен субект на уж свободния пазар. По-просто казано, ние влизаме от кризи в кризи и в още кризи, и се възцарява глупостта, че само държавата ще ни избави със своята дълга ръка, принципна субектност и извечен икономически статут.
***
Обаче не – държавните помощи, особено раздавани хаотично и без икономическа логика, е прословутият road to perdition, когато си избрал квази-кийнсиански подход.
***
Държавата е точно толкова икономически субект, колкото и истинските икономически субекти. Разликата е, че тя взима от работещите, за да плати на изоставащите. Това донякъде може да мине за оправдано, особено в условия на продължаващи кризи, но мойто опасение днес е, че тя се поддава – по чисто политически причини – на вече прословутия въпрос „кой ще ни даде пари“.
***
Разбира се, отчитам непомерната сложност, пред която е и би било изправено което и да било правителство – но някак не успявам да понеса реалност, в която (вече я живяхме) проблемите се „замерват“ с държавни подаяния, докато не се прави нищо за средната класа. Сто пъти сме говорили за резки десни мерки като дерегулация, децентрализация etc.
***
Хофстеде, не го забравяйте: бъдещето ще ни изправи пред едно по-нататъшно намаление на длъжностите, които рано или късно се структурират така, че да се автоматизират. И това той го казва далеч дори преди дигиталната революция, да не говорим за пандемията.
***
Да опитам така: първо ще „заминат“ ангажираните с полагането на социални и човешки цели, с определянето на Голямата цел в живота не само на индивидите, но и на западните общества като цяло. (Източноевропейските няма да коментирам, ние все още зависим от руския обикновен енергиен фашизъм.)
***
Но тук и към моите любими от т. нар. „културен елит“: в един поствоенен свят, ако изобщо има такъв, и в който големите въпроси са за хляба, царевицата и газа, творческите професии (свързани с изобретяването на нови културни продукти и подчиняването им на новите критерии за полезност, красота и етика) ще заминат. За сметка на практиките на оцеляването.
***
Както е тръгнало, само след 10-тина години никой няма да има нужда от мислители като Сашо Морфов, Явор Гърдев и Стоян Радев, освен аз, жена ми и още 300 човека. Т.е. много се безпокоя за следващите, и творци, и публика – в свят, в който целеполаганата „плоскост“ на мисленето, на „долницата“ от соцмрежите, ще направи втората стъпка към „идиокрация“.
***
Първата вече я направихме, когато официализирахме и де факто легитимирахме чалга-изродите по телевизията. Те вече са на равна нога с мислителите, с театралните актьори, с всичко. Те вече са bona fide „звезди“. И сякаш и медиите забравиха, че те са в основата на същото това прословуто „опростачване“, за което иначе съшите медии лицемерно тръбят.
***
Но има и по-лошо. Третата и много голяма категория от занятия, на които тепърва им предстои да бъдат автоматизирани, са свързани с непредвидимото: безопасност, сигурност, отбрана и – не я подценявайте – поддръжка на създаденото.
***
Тва означава купища наднормени служители по „сигурността“ да загубят работата си, а това е армия, която ще се включи в една друга армия, ако ме разбирате.
***
Но в културно-антропологичен смисъл виждам и още по-голяма опасност (да, аз философски съм от епиктетов порядък и винаги първо гледам най-лошото възможно): избягването на несигурността окончателно ще се превърне в неусетна културна „задача“.
***
Просто защото крайната несигурност поражда непоносима тревожност. Наште сънародници не знаят за Angst und Frust, за класическата немска философия, но не им е и работа да знаят.
***
Ние, като нация, не се справяме добре едновременно с технологиите, законодателството и религията. По-лошо - не искаме да се справим.
***
И ние, като българи, в културологично отношение се движим по течението. Знаете, че сме с един от най-високите коефициенти на избягване на несигурността. Това не бива да се бърка с чувството за страх, което има обект. Т.е. ние сме сред царете на anxiety – Angst без непременно Frust – общата тревожност, която цари у нас като общество. И този Angst е социодигитален, т.е. първата ни реакция (извън, или пък и заради тролщината) е да МРАЗИМ. Поради същото избягване на несигурността.
***
Извинете за главните букви. Тревожността няма обект, тя е преобладаващо състояние – и това ни превръща в нация, в която е напълно приемливо не само да се повишава тон, но и директно да се псува оногова, който не ни харесва.
***
Да напомня и нещо чисто юнгианско и психологическо – псувните и тежкия хейт са начин да се справиш, било то и за секунда, с личната си тревожност.
***
Разбира се, тревожността се възпалява ситуационно, но то е свързано с вътрешната несигурност на онзи, който е получил достъп до медиа като Фейсбук и се „изразява“. Оттам и голямото сбъркване, че личните мнения вече са тъждествени на фактите.
***
Но, ако все пак сте разсъдливи: избягването на несигурността (повечето хора му викат „комплексираност“, но не е докрай вярно, юнговите и карлпопъровите фиксации са отделно нещо), всъщност е избягване на Неопределеността.
***
Нарочно, пак, с главна буква.
***
Средният българин, ако въобще има такъв, несъзнателно копнее за структуралност, институционална и лична, защото животът му зависи от едно просто разбиране и утеха: че събитията трябва да бъдат тълкуваеми и предвидими.
***
Оттам и общобългарското чувство за спешно мразене, за това, че без разправия просто не е интересно, че животът без разпален хейт не е живот.
***
Това мога да го изведа културологично дори до безрасъдното шофиране.
***
Накратко: мисли и се съмнявай, не бъди „бавняр“.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
