Д али не ставаме жертви на двустранната военно-политическа пропаганда?
Не ми се говори за война.
***
Не за друго, а защото в нашето (и далеч не само нашето) публично пространство се получи чудовищен overload, рязко и на моменти трудно поносимо пренасищане от “talking heads”, мийм-ове, неадекватна социокултурна „солидарност“ или пък „заклеймяване“.
***
Донякъде е разбираемо.
***
Неразбираемото, онова, което вероятно ви убягва, е че за пръв път в историята – за пръв път! – имаме война в Европа от югославските насам ПЛЮС информационна революция и тотална свързаност.
***
Това, разбира се, не отменя двустранната насрещна пропаганда – напротив, усилва я до възбог. Този филм го гледахме, поне в Европа, последно при споменатите югославски войни, които разните там по-слабоумни пропускат, говорейки за края на мира в Европа. Но тогава – припомням – бяхме на реално десетина години от дигиталната революция.
***
Понякога обичам клишетата – особено онова, дет първата жертва на войната била истината. Но да напомня: преди въпросната дигитална революция в развитие и без това нямаше Истина, и тя – както сигурно от римски времена насам – пак става субективна.
***
Старият Луций Аней Сенека, главният пиар на Нерон от 54-та до 62-ра година сл. Хр. (заедно с тъпото копеле и префект Секст Афраний Бур), би го оценил, злорадствайки, тип „аз казвах ли ви“.
***
Пропагандата, като споменахме: ясно, че е двустранна, но не преставам да се изумявам специално от руската, изгледах сума ти неща в интернет (след забраните на определени руски медии). Там стигат до апотеози на чистата идиотщина – например, че „украинските нацисти“ (явно всички в Украйна са нацисти напоследък, особено жените и децата в Луганск, да речем) искали не само да си върнат Донбас и да изтрепат всичко живо там, но и – забележете – да продължат на изток?! Т.е. да отхапят парчета от Русия, примерно Ростов на Дон.
***
Така е то, ако заимстваме великото “So it goes” на Вонегът.
***
Въпросът дали има „обективна истина“, след близо 24 века или там някъде разправии и размишления по този въпрос, си остава открит.
***
Т.е. този въпрос е вид хайдегеровски – а защо не и „парменидовски“. Ако въобще може да се формулира, би звучал като „абе има ли такова нещо като обективна истина“. Самите мои предци-философи го превръщат в някак софистически парадокс. Най-умните и влиятелни сред тях, като например Декарт, Платон или Хюм, винаги са разсъждавали в стил „ми не всеки сам си преценя, има обективни маркери“.
***
Те сякаш казват всъщност, „ми ние не знаем или поне не сме сигурни за Истината, ма може и да има“ (смешно човеченце).
***
Ето че посред океана от геополитически спам, в който ни потапят повечето медии, д-р Цветков предписва, че е добре да поразсъждаваме. (Аз наистина съм доктор по комуникации от СУ, но това винаги ми напомня гениалната в своята малоумност реплика на Джоуи към Рос от „Приятели“ – „ма ти не си истински доктор“:). Та тук само дребен въпрос: можем ли да се шегуваме, когато в Украйна умират хора? Питагорейският отговор е „не“; аристотеловият е „да“. Но да напомним и онова, че едва от сто и нещо години войната се разглежда в европейското съзнание като ултимативното зло; преди това, векове наред, тя е била по-скоро „нормалното“ състояние на нещата – не само във военен смисъл, но и в икономически, и в социокултурен.
***
Та, ако можем да шегуваме, много ми допадна една от най-известните руски Инста-кифли, която иронизира путиновската агресия и някак заема с това антивоенна позиция с елементи на мъничка гениалност: беше нещо от сорта, г-н президент, Володя, моля да превземем и Малдивите, щот аз много обичам да ходя там – и няма начин ние да не сме ги владели по някое време, т.е. и те са наши.
***
Но на горния въпрос за медийния оувърлоуд: имам една малка, непостижима мечта. А именно, само хора, които владеят добре руски език, познават руската култура и душевност, по възможност и да са живели там, да могат да се изказват в централните медии по геополитически теми. Всички останали, ако може – и от двете страни на питагорейския вид истина – да замълчат. Нарочно го казвам с необходимия наивитет, защото твърде много хора се прехранват покрай сегашната ситуация – и „рубладжиите“, и „доларджиите“.
***
Разбира се, има и нещо, което се нарича „кантиански морален императив“, а именно – няма как сърцата да не кървят (отстрани) за невинните жертви в Украйна. Няма как в 21-ви век отново да живеем в тихия ужас на бъдеща ядрена война – особено ние, които сме „закачили“ от онзи ядрен ужас на късния соц. И за който мислехме, че след Фукуяма е останал завинаги в историята.
***
Няма, ама има, би казал някой злорадо. И ще е прав.
***
Отново да кажа: ако докъм края на 19-и в. (примерно, Френско-Пруската или Англо-Бурската, и още) разбирането на европейския плебс за самата идея за война е било като за неизбежна „норма“ (спомнете си и нашите момчета, които са загивали за обединението на българските земи 1912-13), след двете световни и напълно опустошителни войни, разбирането за войната се промени драстично (по Харари, но не само). Хусерл говори за „пост-военно евромислене“; Смит ни припомняше за картезианския рационализъм в нови дрехи.
***
И то и практически така стана: 77 години без европейска война (без югославските), а ние дори не ги забелязахме.
***
Три или вече четири поколения се предадоха на консумеризма, на идеята за щастие на всяка цена, на отворени възможности, дори се създаде нещо като – тва си е мой термин – „култура на щастието“. Разбираемо е, но някак всички забравиха чудовищните изпитания на своите вече прадядовци и прабаби.
***
Сега ще кажа нещо относително плоско, по изключение, но възможността да пържиш картофи с въздух или да зареждаш бричката на евтината люлинска бензиностанция стана прерогатив – и всички вкупом „забравихме“ баба ми, Бог да я прости, преживяла и бомбардировките в София.
***
Тя докрай ценеше всеки, буквално всеки картоф. И се ядосваше, ако е прорасъл или, по шопскому, „помръзнАл“.
***
Ето идея: смирете се и се молете, който на къвто там Господ предпочита. Няма нужда да си слагате синьожълтото знаменце на Украйна – това вече се превърна в мелодраматичен кич, въпреки страданията. (Да, този вид кич не отменя солидарността, но никой от вас – нас – не може да повлияе на ситуацията). Бъдете тихи, разумни и – ако позволите – все така една щипка иронични.
***
Щот следват Молдова (Молдавия) и най-вече Транснистрия. А след това – кой знае.
***
И се оттеглете като консуматори на нашия общ, медиен церебрален полуфабрикат.
***
Следващата седмица предлагам да говорим за нещо отчасти забавно – как изведнъж, заради Украйна, вече сякаш няма Ковид. Тук вече се смея с глас, въпреки че нищо не е за смях.
***
Помните ли “heteroflexibility”, впрочем? Беше поредният термин за така съдбовната тема за избор на пол, и най-вече за дву-, три- и четирикратна възможност да се „заявиш“. Сега рабирате ли с кво се е занимавала Европа, докато едно вече разомагьосано, психопатично нещо си реди собствения пъзел? И избива хора през 21-ве век? И че у нас все така има медийни персони, подвластни умствено на тази l’ivresse, на това трагично мисловно опиянение от дъртата кагебистка, реваншистка власт, която иска пренареждане на постсъветския ред?
***
Упс. Ето че на практика говорих за война, колкото и да не ми се искаше. Fuck, блядь, дезоле.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
