Плюс Уилям Джеймс, саудитският скиор и „Ония“
Защо пак Толстой, след онези смешновати обяснения кой е Чехов и кой – Лев Николаевич? Заради факта, че големи мислители са били „остракирани“ и дори „екскомуникирани“ от Църквата за, хм, отвратителен модернизъм и свободомислие. Точно такъв е случаят с Толстой и неговата „Възкресение“ – през 1901 руският православен синод го отлъчва. Тук и контекстът е важен – Толстой е почти „попзвезда“ в романова Русия, след абсолютните „чартбъстъри“ и „хийтсикъри“ „Ана Каренина“ и „Война и мир“. И изведнъж – “Воскресенiе” (както е в оригинал, преди азбучната реформа), с което той сякаш за момент изоставя иронията спрямо руските елити, и пише книга за един по същество imp, човек, който мисловно се противопоставя на липсата на хумористично разбиране, чрез „великата“ си кауза да намери „причината на всички причини за битието“.
***
Прочетете го, впрочем, моля. И не забравяйте, че не говори за деня „неделя“, а за нещо съвсем друго, така добре описано от Уилям Джеймс, който казва, че това е най-добрата изобщо присъда над институционализираната църква.
***
Добре, Джеймс може и да не чувства с кожата си православието, но пък е един от най-великите философи от края на XIX в. – когато, поради индустриалната революция и куп други „модернизми“, вече сякаш няма големи философи, поне от калибъра на пост-ренесансовите като Хюм.
***
Но тук темата е как мисловността и картезианското по същество рацио се опълчва срещу политическата доктрина за „несвобода“, съвсем далеч от марксизма-енгелсизма. Толстой чрез „своя човек“ Анатолий критикува Църквата, но в нито един момент не губи Вярата. Ерго, ние можем да се съмняваме в църквата като еклесия, но никога не бива да губим вярата.
***
В наши дни това може забавно да бъде „преведено“ така: да се подиграваме на постмодернизма, но да не губим вярата си в него. Защото постмодернизмът (вече преливащ в нещо като пост-постмодернизъм, заради дигиталната революция) е единствената ни връзка с онова, което наричаме „истина“. За да няма „постистина“.
***
Ще дам и свой пример. Преди време проведох нещо като собствен социално-мисловен, постмодернистки експеримент, казвайки, че единственото ни културно спасение в момента е интернетът да стане поне 100 лева на месец, и това за минутка стана „вайръл“. Очевидното рацио тук беше, поне наглед, че ако мрежата стане финансово недостъпна за плебса, ще се отървем от трагическия масов достъп до медия, съответно залезът на образованите за сметка на водевилно-омразното мислене би могъл да бъде овладян. И този мой експеримент се превърна в блестяща апория със софистични елементи – „интернетът“/соцмрежите въобще не схванаха, че иронизирам по Киркегор и въобще се шегувам, и – общо взето – реагираха с бясна анти-елитистка омраза. Съответно, резултатът беше точно очакваният, което подкрепя иронията за стоте лева, и някак прави валиден моя първоначален аргумент – че трябва да „отстраним“ плебса от възможност да се изразява в медиа. QED – и веднага превеждам “quod erat demonstrandum”, т.е. доказах онова, което трябваше да се докаже априори.
***
Ако някой не е разбрал: аз все още съм с „целия си“ (както казва моят добър приятел Кеворк) и не предлагам да спрем интернета на когото и да било. Моето по-скоро се родее с радикалния емпиризъм на споменатия Уилям Джеймс – и по-специално неговото есе „Съществува ли съзнанието“ (1904). Основната цел там, както и в горното за стоте лева, е да се отрече фундаменталността на субектно-обектното отношение. Т.е. допреди Джеймс сред философите се е приемало за даденост, че има определен вид събитие, наричано (погрешно?) „познание“, при което една същност, познаващото или субектът, съзнава друга, познаваното нещо или обекта. Познаваното е разглеждано като “spirit”, т.е., най-общо, „човешкият дух“ (или пък душа); познаваният обект пък бихме могли да разглеждаме като материален, като вечна същност, или в самосъзнанието тъждествен със самото познание.
***
Защо ли? Вече се досетихте – почти всичко в аристотелово-платоновия философски континуум е било свързвано с дуалността „субект-обект“. Но ние всички (мислители), особено при и след пандемията, се озоваваме в чисто нова когнитивна ситуация, в която различието между дух и материя, съзерцателният идеал и традиционното философско понятие за истинност трябва да бъде коренно преосмислено, ако различието на субект и обект вече не се приема за фундаментално.
***
Между другото, нещо, което ме разсмива и е далечно свързано с мен: Уилям Джеймс е „страдал“ от масовото тип „на тоя не му се разбира“.
***
И още малко, ще издържите: съзнанието, казва нашият човек Джеймс (представям си как, като заклет толстоист като мен, би обърнал масата, ако види световната либерална глупост, че Ана Каренина може да бъде изиграна от черна актриса), е название на една потисната от властта несъщност, съответно теорията му сякаш няма право на място сред изначалните философски принципи – такива, каквито ги знаем през целия таймлайн от Парменид през Тома Аквински до Хайдегер.
***
Няма някакъв първичен елемент или качество на битието, съпоставим с онзи, от който са направени материалните обекти, от които произлизат нашите мисли. Разбира се, аз цял живот бих спорил задочно с Джеймс, че самата мисловност произтича от „чистия опит“ (pure experience), а субектно-обектното отношение е начин на възприемането на света. Ма тва са си мои следобедни проблеми, и те изключват неотроцкистката парадигма, според която можем да осъмнем с черна Каренина.
***
(Дет вика покойната и прекрасна Миряна Башева, няма излишно време/да се правим на реалисти.)
***
Да дам нещо като „домашно“ за другата седмица, и нещо като задочен уъркшоп – „колективистична сигурност и отказ от индивидуални права в условията на пандемия v индивидуалистични възможности за справяне и възползване от кризата, плюс уникална възможност да се измъкнем от историческите лапи на традиционния патерналезъм и етатизъм в българската мисловност“. Звучи като заглавие на дисертация, ха-ха.
***
Имам и още по-добро, язък, че не преподавам – „ваксинацията не е нищо повече от това ако се заразиш, да го прекараш леко и без маркуч в устата“. Много бих искал да дебатирам с Коцето от Варна по тоя въпрос, но да видим дали ще имам този уникален шанс.
***
По-интересното е следното, и с препратка към началото тук: средният планктонен българин в социалните мрежи прилича на саудитския скиор наскоро, или пък на ямайската двойка по пързаляне с шейни.
***
Гледал е телевизия, чел е коментари у Фейса, знае как и какво, но – уви – винаги се намират некви норвежци, израсли върху снега на минус 20, които вечно го бият, но това е вследствие на факта, че са „толерирани“ от „Ония“.
***
Мамка им, само да знаех кои са ония.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
