Втора част, в която се чудя защо изобщо има втора част
Предния път бях леко несправедлив към Сизиф – заших го решително към древногръцките парвенюта от онова време (което никой не знае точно кога е било). Но той си остава централен във великата задача, която съм си поставил (заедно с моя покоен съмишленик Камю) да синтезираме смисъла на живота в, примерно, четири мои писания в любимите ви Vesti.bg.
***
Обещавам да са четири, включително философския анализ на стария алжирски вратар (това, очевидно, е заигравка с факта, че колегата Камю е играл полупрофесионален футбол точно през 50-те, точно по време на големите алжирски събития, да не кажа пост-колониална война, с които най-голямата по територия държава в Африка се гордее и до днес.)
***
В същото време – и в летящ стил – ще опитвам да намирам паралели в нашата сегашна, за щастие, далеч по-тъпа и скучна действителност, при която никому не се налага да умира за каузи.
***
Каузи у нас, разглезените ние? Кви каузи? Няма такова нещо. Това пък е жизнерадостна препратка към онова на Джо Коломбо, един от шефчетата на петте нюйоркски мафиотски фамилии – „Мафия? Каква мафия? Няма такова нещо“.
***
И у нас, досущ като Коломбо или пък някой Гамбино или Дженовезе, абсолютно не знаем за какво става дума.
***
Няма такова нещо.
***
Иронията е спрямо мен, ако някой не е схванал.
***
Но: оставихме Сизиф и Мелопс, че и Салмоней, на благоволението на Тирона и, като в непонятно тъп роман на Гришам, нашият прото-чалгаджия вдигнал нечовешко парти в тамошния „Студентски град“, така да се каже. Но преди това (споменах го, май) откраднал и говедата на Автолик, просто защото може, пък и функцията „главен прокурор“ в онези не-либерални времена де факто се поемала от самия шеф на всичко Зевс. (Не като сега, когато, разбира се, имаме смазващо разделение на властите.)
***
Работата е там, че Хермес, уж пощальонът на додекатеона, също бил нечовешки вид олигарх – превръщал олимпийската власт в лична. (Ако беше днес, това би означавало апартаменти и джипове, закупени от Олимп, нали, съвсем чисто.) Обаче Автолик, нали следите, бил син на самия Хермес, пък нашият аривист Сизиф бил отникъде като произход, но това не му пречело да си каже нещо в стил „аз сега ще направя собствен бизнес, щот аз не само съм предприемчив, но и съм основателят на Коринт“.
***
Което, както казват фризьорките, му „изяло главата“.
***
Вероятно знаете какво е „хюбрис“ (през януари ще кажа подробно) – това е възгордяването на смъртния към бога, т.е. идеята, че е възможно героят да е „равен“ там горе. От тази културологично-митологична референция са произтекли сума ти ужаси – от Мусолини до Пол Пот. Но да не изпускаме от очи Сизиф – той заприличва на нещо познато и сега, а именно брокер на власт и контакти „горе“, дори си позволява един вид да отвори кабинет за оплаквания, които той можел да отнесе към Олимп. Разбира се, взимайки огромни суми за това, което днес наричаме „политически лобизъм“, и с обещанието „ше видиме“.
***
Т.е. Сизиф се позиционира като умния ПР-посредник между боговете и онеправданите, но провалът му – както понякога се случва и до днес – е едно 18-годишно прекрасно създание. Това е Егина, дъщерята на един речен бог, който, за зла беда, е и нещо като митологичен татко на самия Дионис. Сизиф откача по въпросната „маникенка“, забравяйки, че дори в древногръцката митология има нещо като “jus primae noctis”, т.е. че първо Шефът опитва 18-годишните модели (и от двата пола, нали, древна Гърция), и чак след това ти си правиш устата, и то мноо евентуално.
***
Всъщност, то не се е променило много. Моделите все така търсят днешния Сизиф, но, разбира се, само като фотограф в Дубай или на Малдивите. А днешният Сизиф, за разлика от оригинала, не вика „аз съм Сизиф“, и е скромен – не иска да се знае кой е фотографът.
***
Много интересно: по времето на класическа Атина „парейдолия“ означава нещо като природна оптическа илюзия, а днес, с егините в Инста, и с помощта на фотошоп и съответните ап-ове, вече значи друго.
***
Но да напомня нещо важно: провалът на Сизиф не е, че е прото-чалгаджия, т.е. че простофицира вече някак учредена култура. Провалът му се нарича „ксенофобия“, а именно, че не спазва божествения закон на гостоприемството и си мисли, че ще му се размине.
***
Ерго, Зевс, с удоволствие или не, решава да даде пример – никой не може да се мери с Бога, дори да е вид съдържател на чалга-клуб, в който уж прославяме олимпийците. И праща Танатос, самата Смърт, винаги облечен в черно като пети член на „Металика“, да въздаде справедливост.
***
Танатос, разбира се, е нечовешки фрийк. Той се възбужда не само от убийството на самата душа, но и от дребни квазисексуални неща като да те пипне с костеливия си пръст, или пък да види как розовата човешка кожа избледнява. Същото важи и за Харон, лодкаря на подземния свят. Представям си ги като деца на „улицата“ като мен, които викат на Сизиф, е, ти как се наигра, брат, мноо си тъп.
***
Сега малко и Плиний Стари, къде без него: всъщност Персефона наказва Сизиф с прословутия камък в Тартар, защото Зевс и брат му Хадес явно са заети с некви по-важни работи.
***
И тук е моментът да кажа едно от най-важните неща, преди да обясня за Камю.
***
А именно: додекатеонът чрез Персефона предлага на Сизиф или да умре (в други извори – дори лодкарят Харон му го предлага), или да живее вечно, но напълно БЕЗСМИСЛЕНО.
***
Жив, но умрял от скука и еднообразие? Ерго, въпрос към вас.
***
Ще буташ ли камъка завинаги, или предпочиташ да се свърши? И, още по-отвратително – ако избереш първото, няма такова нещо като самоубийство (концепцията за което и без това е чужда на древния ум)?
***
Нека всеки тихичко да си отговори.
***
Добре, де – в следващите две седмици ще обясня и за Камю, и защо „Митът за Сизиф“ съдържа в себе си „смисъла“. Надявам се да ви дам и кураж с това, защото никога не съм – и няма да бъда – толкова позитивен (кисело смайли).
***
Което е голям въпрос. Моите учители по философия – живите като Здравко Попов и Цочо Бояджиев биха казали благо, „недей така с лошо“ - заради самата интелектуална благост и мъдрост. Но мъртвите, като Сенека, Епиктет, Спиноза и Хобс, биха казали, „f**k them all, важното е да мислиш“.
***
А какво правим със Сизиф в Тартара? С безсмислието на нашите културни или политически усилия, със самата абсурдност на всичко, което наричаме „живот“?
***
Дали няма и друг прочит – кураж, лоша съдба, да стиснем зъби и да бутаме тоя камък? Да знаем чудесни думи като courage, resilience, fortitude, endurance и self-belief, our refusal to submit?
***
Чувате ли как се смея?
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
