Първо да си припомним Сизиф, а едва след това Камю
Популярното схващане: Сизиф си изпълнява божественото наказание, запратен в Хадес (древногръцкия ад, антропоморфизиран като бог на подземното царство) – трябва да бута един камък по един баир, и аха да го избута на върха, и камъкът винаги се сурва обратно, и айде пак отначало. (Представете си Сизиф, който всеки път вика, „еее, мамка ви божествена неприятна, пак ли“.) Разбира се, смисълът на това наказание е, че е вечно. Въпреки че аз съм съгласен с покойния Тери Пратчет в неговата „Ерик“, че най-адското наказание е вечната скука – помните, там един демон чете вечно на наказаните някви административни разпоредби.
***
(Което ни препраща към нашата административна бюрокрация, заради която добре построеният човек би трябвало веднага да си пререже вените – изключвам самите държавни служители, които се чувстват мегауютно в тази своеобразна, паралелна българска вселена, както и част от „българската мечта“, в която се казва, „маме, трябва да си намериш държавна работа, да ти е сигурно“).
***
Значи, Сизиф леко си го е заслужил, защото по начало бил много порочно, алчно и мръсно копеле, което, на всичкото отгоре, било жертва и на „хюбрис“ – т.е., нещо като днешна местна мутра, която си викала, бе кви са тия богове (централната власт), я да дойдат тук да ги видим, а наздраве, тука аз казвам кво. Нещо като Дон Жуан (не само заради „кури“-те“, млади, амбициозни местни момичета, прото-плеймейтки), а и заради твърдоглавието и всепоглъщащото разбиране, че в нашия „вилает“ управлявам „Аз“, и ония от додекатеона там ше ма фанат за оная работа etc.
***
Малко „родова“ митологична история: Девкалион и Пира (да, бе, същите, дет оцеляват от мита за Големия потоп – и не, не е еврейски, по-ранен е) създали момче на име Хелен, откъдето и името на гръцки на цяла Древна Гърция (Хелас-Хеладос, винаги трябва да внимаваме и за родителния падеж, ерго „елини“, „Елада“). Хелен имал син, Еол (който според Салустий е същия онзи малоумник с ветровете), който, на свой ред, имал четирима сина – Сизиф, Атам, Кретей и Салмоней (на последния е кръстена салмонелата по кокошките, kidding). Сизиф и Салмоней се мразели не на шега, и не можели да поделят Еолия, което е част от днешна Тесалия (областта около Солун, заради която градът се нарича Тесалоники, но да не задълбавам). Това съперничество довело до вид „разпределение“ – Салмоней взел Елида, а Сизиф основал Ефира, бъдещият Коринт (да, между Централна Гърция и Пелопонес, с онзи мост днес).
***
Сизиф даже ходил в Делфи, и пророчицата Пития (от една нищо и никва дупка) му съобщила, в стил „Ванга“, че трябвало да убие своя брат Салмоней и да се ожени за жена му, бла-бла. Нашият човек го направил, мърморейки, „е защо сега трябва да се омъжвам за тая, да не казвам каква, Тирона“ (следващата му жена), просто защото, ако оракулът в Делфи ти каже нещо, изпълняваш и не питаш много-много. Нещо като в днешни времена да ти го съобщят по телевизията.
***
Краят на мита е като в скандинавски филм – нищо не е ясно, нещо като в „Седмият печат“ на Бергман или “Komisario Palmun erehdys” на Мати Касила. Сизиф май убил брат си, па и вдигнал нечовешко парти по повода, където се забъркал с друга fellow-мутра като Автолиск, син на самия бог Хермес, некъв „играч“ и крадец на добитък.
***
Тук трябва да подметнем, че Хермес е вечният trickster God – на комуникациите, но и на далаверите (ако превключим към нас днес, всяка партия си има по един-двама такива, през които минават кинтите, знаете). Грешката на Сизиф е, че той се позиционира като някой без грам морален компас – хем така, хем и да измамим Човека от Олимп. Другата му грешка, според древния ум – и това е сякаш вид смъртен древногръцки грях, – е че нарушил „законите“ на гостоприемството.
***
Тва с гостоприемството е основно за древното мислене, не се шегувам – преди да има грехове в християнския смисъл, да откажеш bed and breakfast някому е било а no-no (усмихнато човече).
***
Представете си Сизиф днес – не само приема в къщата си за гости по европейски проект, но и се занимава на местно ниво с всякакви небогоугодни неща като наркотици, дървена мафия, квото там има. И Зевс, разбира се, се изнервил нечовешки. (А може би най-умната дъщеря, Атина Палада, символ на некорупцията, хах, му е казала, тате, там в Еолия има един нереален простак и далавераджия, взЕми некви мерки, не че ти се бъркам).
***
Така Зевс, като всеки баща с меко сърце спрямо дъщерята (дори аз така), си казва, на тоя ще му пратя най-киселото копеле - Танатос, бога на смъртта, да му вземе душата, или да му изтръгне чреслата (примерно).
***
И така Танатос идва при Сизиф. Обаче нашичкият, мутрата, като типично окопал се местен политически феодал, почва – поне според Тукидид – да се шегува, тип „ма къв си ти, бе, бог на смъртта ли си, къв си, ше те приключа за нула време, тука в Еолия аз съм човекът на Зевс, я сЕдни тука да пием по един домашен нектар“.
***
„Аз съм адът и идвам за теб, и ще приключиш в Тартар“, крещи на свой ред Танатос. „Е сега ше ти счупа коленцата с моите тука“, отвръща нашият херой. „Ти оттука нема да излезеш жив“ – което, съгласете се, за Танатос не е кой знае ква заплаха, хе-хе.
***
Разбира се, импровизирам, но понеже съм чел и Тукидид в оригинал, някак ми се полага. Представям си наистина как Сизиф вика на бога на смъртта, който буквално идва от Ада, и – обзет от хюбрис – вика„who the hell are you“. Надявам се, че ми се разбира.
***
Този разговор е бил нещо от сорта на:
Сизиф: Как се казваш?
Танатос: Казвам се… Чакай малко.
Сизиф: Ма нема да те чакам цела вечер.
Танатос: Ми… Танатос.
Сизиф: Ааа, ти си смъртта ли, бе? Мислех те за по-висок.
Танатос: Ти, Сизиф, син на Еол, цар на Коринт…
Сизиф: Да, бе, знам кой съм, ти полуде ли.
Танатос: Виж сега, ти ще умреш, и аз тук съм донесъл едни вериги, да те хвана, и да няма мърдане.
Сизиф: Не, глей ти сега.
Танатос: Престани. Сега ще те обадя на моите на Олимп, и там се оправяй.
Сизиф: Аре да те видА как точно ще продължиш промяната баш у Коринт.
***
(Накратко: антропоморфираните богини като Дике (справедливостта), Евномия (познанието) и Деметра (почти всичко) и днес имат за задача да успокоят сестра си Ейрене, богинята на мира.)
***
Но пак съдбата към Сизиф: той успява да вбеси всички шефове, а именно Зевс, Арес, Хермес и Хадес, щот избегнал смъртта чрез разговор с Танатос. Вследствие на което е наказан да бута камък по наклон от 45 градуса, който, разбира се, току преди избутването към върха, винаги се търкаля надолу. Поне според Плиний Стари.
***
Сизиф, ако вярваме на гръцкия ум, и до днес бута камъка в Тартар. Той все още се надява, че някой ден ще го избута.
***
Сега ще ви го кажа и на английски, преди другата седмица да елаборирам: Сизиф е the absurdity of human soul.
***
Т.е. древните гърци са измислили и фрустрацията. Или, още по-неприятно, ужасът - „деймосът“ - от напразните усилия.
***
Ние вече 30 и кусур години пребиваваме в същия този ужас. Намигващо човече.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
