От постмодерното изкуство до предмодерното отношение към ваксините
Да опитам да изляза пак от масовата наша кретенизация и инфантилизация, в случая по повод „обличането“ на Триумфалната арка в Париж от екипа на Кристо начело с Влади Явашев. Да опитам също и с първо и второ в общуването и разбирането за постмодерно изкуство. Писал съм доста за това, но гледайки поляризирания предмодерен дискурс в момента, ми се струва, че се налага едно бързо обяснение как е добре да гледаме на изкуството, най-вече в метасмисъл.
***
Тук изключвам както омразата и недоразбирането от българските „шудри“, които няма как да се превърнат поне в културни „кшатрии“, така и нашите недопечени woke brigade bullies; щот изкуството – и Кристо в частност – е отвъд политизираните коментари и простолюдните схващания.
***
Да кажем така, като за повтарячи (и с голямо извинение съм всички напреднали): древногръцката култура процъфтява към средата на 6-ти в. пр. Хр., когато са мислили част от класическите гръцки философи. Атинската класичност е първият невероятен разцвет на поезията, театъра, музиката, архитектурата и чистото изкуство (с голямо намигане и извинение към Междуречието, Хетска Анатолия, древнокитайците и още някои). Не всички от колегите са съгласни за прото-изкуството – Платон, например, този невероятен ум и потиснат киселяк (особено във „Федон“), смята, че изкуствата само те правят „по-хлабав“ като личност и трагично те отделят от Формите на красота и доброта, т.е. ставаш нещо като второ качество гражданин на полиса. Но: как да подхождаме към дадено произведение на изкуството? Ако всичко се свежда до личния вкус, рискуваме да объркаме нашата емоционална реакция с обективното наблюдение – откъдето, впрочем, и бясното наше разделение по повод на „нашия“ Кристо.
***
Ерго, трябва да се пазим от нещо, наречено “affective fallacy”, т.е., грубо казано, вторичната емоция да ни пречи в общуването с дадено произведение на изкуството. Тя е страшно подвеждаща – поради факта, че изкуството съществува per se, само по себе си, и ако не го разбираме, изпадаме във вид cognitive bias. Това значи, че поради недоразвит вкус бихме могли да отречем всяко изкуство, което не кореспондира с нашите недоразвити познания. Ето и въпрос: Вагнер велик ли е в своята музика, или преценката ни за него е повлияна от препотвърденото знание, че старият и зверски арогантен Рихард бил доста неприятен „прото-фашист“ и расист, който сякаш пръв е копнеел за „нордическа чиста раса“? Или пък това са насложени „леви“ (за малко да кажа „левашки“) представи за света?
***
И още: сега, в доминатния либерален ред на Запада (който се завръща с чудовищна сила поради байдънизма), това на Вагнер „intentional fallacy“ ли е, или не? „Зигфрид“ отвратителна ли е? (Само да напомня: премиерата й в „Байройт Фестшпилхаус“ през 1876, докато тук османците ни колят наред, е изключителен триумф.)
***
Модернизмът, който така и не се случи у нас, сякаш винаги задава въпроса „what is art“. Ще се опитам да го обясня през моите задочни приятели, киниците (без да питам дали онзи писоар на Дюшан е изкуство per se).
***
След Парменид и триото Платон-Сократ-Аристотел, има четири ключови умствени мини-общества в гръцко-римската философия: киниците, скептиците, епикурейците и стоиците. Но понеже споменах киниците – те, и особено прословутият Диоген от Синопа, по моему са първите истински обеднели революционери. Това е чудесен хитряга – той взаимства идеята на Сократ да отхвърляме всичко конвенционално-добродетелно и я превръща в малка лична революция. Смята, че стремлението към богатство и власт няма как да те направи „честен“ и „щастлив“. Затова той предписва най-простичкия възможен живот, никви материални неща (никви смартфони, би казал той, усмихнато човече), в съзвучие с природата (тук даже бих го „зашил“ като първия „еколог“).
***
Диоген не живее в бъчва, както вероятно сте чували, а вероятно е спал в некъв огромен питос – това е съд за съхраняване на предимно житни култури. Ако се доверим на Плиний Стари, той е нещо като американския homeless person. Но в културен смисъл е останал като първият некъпан бунтар, защото се противопоставя на всички „закони“ на тогавашното живеене. А най-вероятно, ако питате мен, е и първият просяк, който дърпа некви атински граждани, за да ги пита „а вие щастливи ли сте или как, дайте тук няколко обола за киническия проект“. Онова „търся Човека с фенер“ също ми се струва глупост – ще цитирам тук моя учител по древна история Кирил Мерджански, който казваше, че Диоген е живял де факто като уличен пес – оттам и „кюникос“, от думата за куче.
***
Защо разказах всичко това? Защото Диоген и киниците са първите, които в древния свят полагат началото на „отвъдността“ на бъдещото християнство (то си има и други инстинктивни „адепти“, еле па в елинистическата епоха).
***
Днешните най-нови нови спасители, без да знаят, приличат на Антистен, ученик на Сократ (без съвременни спекулации кой е Сократ, защото би било смешно). До смъртта на Сократ нашият човек живеел в аристократичния кръг на „сократиците“ и не показвал никакви признаци за отклонение от общоприетото. Но нещо – дали поражението на Атина в Пелопонеската война или пък отвращението от оная нова, безпериклова Атина, в която също „продължавали промяната“ – го направило скептика, когото обожавам и до днес.
***
Не, не се лъжете, нямаме антистенов тип хора. Нямаме и периклов тип, което е по-голямата драма.
***
Ето ви Антистен, и помислете дали имаме подобен човек в наши дни: „Предпочитам да ме смятат за луд, отколкото да робувам на удоволствията“.
***
Съдейки по сегашната ситуация, ние сякаш сме произлезли не от тюркско-алтайското (според соц-историците), нито от некви прото-ирански „арийци“ (според новоизлюпените историци), а от Епиметей.
***
А не от Прометей. Трагика. Или, ако позволите тази шегичка с размяна на букви, „тракига“, щот, нали, били сме били траки („тракигос“ е пара-термин за „българин“), Рез нема как да не е бил българин, ма сме и малко келти, а всъщност всички са произлезли от нас, освен китайците. Да не говорим, че тия коварни люде, гърците, и до ден-днешен ни викат „вулгари“ и ни прецакват „pi ar“-а. Façon de parler, дет вика Флобер за неква объркана там мадам по друг повод.
***
Ако заиграването с конотацията на споменатите двама може да послужи за нещо: „Епиметей“ (най-тъпият и мързелив второ поколение титан, брат на Прометей etc.) на старогръцки приблизително значи „мислим впоследствие, идва ни вторият акъл, ама късно“, а Прометей – „мислим преди това, предвиждаме“. Вследствие на мисленето „впоследствие“ стигнахме до повсеместното простолюдно разбиране, че всякакъв вид участие в политическия процес е скрита форма на порочно властово действие и въздействие чрез подставени лица.
***
Това се вижда и при огромния проблем с изоставането във ваксинацията – не са проблем толкова антиваксърите, а че и този процес е заподозрян в непомерно задкулисие.
***
За да се стигне до нашия хипотетичен императив, който и по този въпрос не се превръща в категорически. Нещо като „моето тяло v общественото“. И до трагическото и етическо оттегляне от „общественото тяло“. Не е ново, Хаджийски говори за това, но сега крещи със своята предмодерност.
***
Пфу, забравих за предмодерното отношение към Кристо и негови екип наследници. И във Франция има идиоти (адепти на онова отровно право на „лично мнение“) – тип „защо закривате с чаршафи нашия символ на победите на Наполеоновата държава и въобще Първата република“.
***
Но по-внимателно, казвам аз. Дет вика Фаулз, обзети от младостта си, ще очакваме с носталгия бъдещето да ни донесе по-добри времена.
***
И с един мой важен caveat: създадени сме да се стремим. Без стремежа бихме заприличали на вятърни мелници в свят, в който няма истински вятър.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
