О тговорихме ли вече на въпроса си за онтологичния приоритет на живота и ценността? Ако моят обобщаващ анализ изобщо е правилен, можем да кажем, че животът като такъв, т.е. като голо съществуване, не е ценен, освен като предпоставка за всеки ценен живот. Той наистина е потенциално добър, но за многобройните ни нещастни събратя по съдба той едва ли е достатъчно добър, за да бъде поносим. Поне в сравнителен план за тях животът е жалко разминаване с природата и с обогатяващите ценности на човешката култура; той е трагично нечовешки и нехуманен; в него обикновено липсват всякакви духовни дълбочина, сила и радост. Това почти голо съществуване е толкова жалко, защото в голяма степен му липсва стойност. Но да се каже, че му липсва стойност, означава да се припише на "стойността" някакъв автономен характер и вътрешна зависимост. Какъв?
***
Това е решаващият проблем за всички идеалисти. Типичните им отговори, както знаем, са или да приписват на ценностите, една или няколко, онтологичния статут на независими същности (както е при Платон и Кант, по техните различни начини), или пък да схващат ценностите като съществени аспекти или измерения на самата реалност.
***
Които очакват да бъдат открити от човека и които всъщност стават ценни за него само в частта, в която той се отнася адекватно към тях. Третата алтернатива, която всички "обективни идеалисти" отхвърлят, е да възприемат ценностите като обикновени идеали, които човечеството само е създало, като е абстрахирало и идеализирало най-удовлетворяващите аспекти на своя минал и настоящ опит. Това решение задоволява повечето хуманисти, но на всички искрени идеалисти им се струва, че прекъсва или поне сериозно уврежда нервите на нормативните усилия на човека. Наистина, славно е човешкото творчество в най-добрия му образ, но съответно ужасни са и най-извратените му идеали. Ако всички наши ценности не са нищо друго освен идеали, създадени от човека, и ако няма нормативни стандарти, по които да съдим за човешките идеали, как можем разумно да да осъждаме всякакви реални идеали, колкото и жестоки или унизителни да са те, или да разсъждавате?
***
Отричането на обективните ценности, накратко, свежда всички целенасоченото човешко до хаос и безсмислие? Не трябва ли тогава, макар и предварително, да постулираме някои нормативни стандарти, които не са създадени от човека, а биват откриваеми от човека; стандарти, по които той може да съди за доброто и злото, за истинското и лъжливото, за красотата и грозотата в някаква разумна форма на сигурност? Ако е така, не трябва ли да кажем, че ценността е в някакъв смисъл онтологично независима от живота и от условието за добър живот и че животът, който има стойност, е ценен, защото отговаря на ценността, участва в нея или е пример за нея?
***
Остава обаче една алтернатива, която ще подтикне тези, които са в състояние да я приемат, да отговорят на нашия въпрос по точно обратния начин. По-рано споменах, но не разгледах по-подробно, възможността да възприемем крайната неорганична природа по начин, аналогичен на нашето условно схващане за биологичния и човешкия живот, а именно като динамичен процес на стремеж към приспособяване.
***
Предположих, че бихме могли, поне метафорично, да възприемаме цялата физическа реалност в такива основни динамични термини, че "животът", биологичният и човешкият, да би могъл да бъде възприеман като по-висши нива на тази самостоятелна универсална космическа дейност. Това прилича на схващането на Бергсон за универсален жизнен „елан“ и напомня за всички форми на динамичен, монистичен, еволюционен пантеизъм. Нека сега да рискуваме една отговорна, но първоначално опасна метафизична спекулация. Нека да екстраполираме от всички крайни стремежи - неорганични, биологични и човешки - в посока към Безкрайното (както прави Бергсон по свой начин); и да разчитаме на най-дълбоките духовни прозрения на човека, за да живеят в изследването на това, което сега ще се осмелим да наречем „божествен живот“.
***
Как може да се опише "животът" от тази гледна точка?
***
Ако не се използват най-светлите духовни преживявания на човека като надежден ключ към природата на Безкрайното, по необходимост трябва да определим "Бога" в характерните абстрактни метафизични термини - като Същество в себе си, само по себе Си или като крайна реалност, като динамичен и съзидателен - и като принуждаващ или "убеждаващ" крайните реалности в някакъв безкраен смисъл.
***
Отношението на едно безкрайно Същество, определено по този начин, към всички ценности все още би било да бъде двусмислено. Бихме могли да следваме Платон в "Републиката“ или „Хармид“ и да възприемаме "доброто" като динамично (в такъв случай Бог и Доброто биха били едно); или пък бихме могли да приемем примера на Платон в „Тимей“ и да възприемем Доброто като изначално, но статично, и за Бога като независим космически динамичен принцип (деми нещо си, полу-висша сила), който се опитва да убеди първичната материя да се подчини на Доброто в някаква степен (в този случай Бог би бил добър, защото съответства на Доброто).
***
Ако пренесм всичко на наша съвременна почва: българската политика страда от нещо, което наричам „метаморал“.
***
Тва си е мой термин и е някак „фенски“ спрямо Зенон и Епиктет – съдържа в себе си несъща и нерешима апория. Не може етиката да е „мета“, т.е. в нея да има нещо априорно „отвъд етиката, отвъд самата себе си“. Това прекрачва в моралния релативизъм, което също граничи с чистия нонсенс.
***
Но, доколкото познавам повечето български политици, тъкмо това е казусът. Общото разбиране е, че може всичко, щот политиката била особена игра (жонглиране с най-различни обществени реквизити, съответно с всякакви флик-флакове.) Значи, до вчера сме викали „f*ck off and die“ на опонента, но днес вече, благодарение на целесъобразността (защото става въпрос за стотици милиони), се гърчим да обясним иначе непонятни морално ходове.
***
Лисицата и вълкът се обединяват, за да изядат хем кокошките, хем агнетата.
***
Или, още по-забавно, Колоди: лисицата и котаракът се целят в солдите на Пинокио, на това ми прилича сегашната коалиция (която не е коалиция, ублие, дезоле, въпреки че много прилича на стария виц с онова „ма не е квот си мислиш“).
***
И ние сме Пинокио, все засаждаме солдите си с глуповатата надежда, че за една нощ дървото ще роди още повече солди.
***
А всъщност, като общество, сме жертва на пълни, даже не дотам сръчни измамници.
***
Добре, Пинокио е дървена глава, много е тъп, дървена глава (както благо ни съобщава Колоди), но той ще стане истинско момченце, ще има хепи ендинг. А нашето опрадвание какво е?!
***
Отново ми се иска да напомня онова моето за тъпата и умната държава – че умната държава предвижда злините и проблемите, и се мъчи законово и всякак да ги предотврати (най-вече с методите на неизбежното наказание), а тъпата ходи след събитията, дава пресконференции, назначава проверки, даже с огромно закъснение обявява не само нулева толерантност, пришпорена от зверски случай, но и забранява – разгеле! – охранителите в нощните заведения в Стара Загора, ако може, да не са престъпници.
***
Ако не беше чудовищно, щеше да е безкрайно смешно.
***
Да напомня: никой българин (освен 200-300 от нас, включително и юристи като мен) не разбира какво е това „съдебна реформа“, включително „конституционни промени за съдебна реформа“. 90% от българите – а защо не и другите – разбират съдебната реформа само по един начин: бързо съдопроизводство. Те не го наричат така, по-скоро е „веднага, ама веднага в затвора задълго“. Все им е тая кви колегии и кой ще ги избира във ВСС, и гарантирам, че няма нито един извън нашта система, който да може да обясни какво е „инспекторат“.
***
В този смисъл, да, хубаво е да се ограничат правомощията на главния прокурор, но средният Иван Петров е прав, когато – особено за знакови зверщини като последната, пък и онази в катастрофата на „Черни връх“, плюс убийствата – иска всички татуирани да си го получат от държавата. А държавата сякаш отвръща, „е, айде сега, на живите, виновни или не, ще им вземем парите, знаете как е“.
***
Съвсем честно, аз като юрист познавам добре законите и съдебната практика, включително съдебната херменевтика, но не мога да убедя и един-единствен човек, че това води до справедливост, and justice for all.
***
Ясно, никъде в западния свят няма справедливост в чист вид. Справедливостта е въпрос на доказване в състезателен процес, но има и нещо като „човешкост“, когато отсъждаш със силата на присъдено нещо. Има, повярвайте.
***
Понякога има и човещина, освен буквално спазване на 130 алинея първа от НК – не говоря за леката или средна телесна повреда, а за хуманизацията в наказателния процес и човешкото тълкуване, както го е правил може би най-изявеният български пеналист – проф. Никола Долапчиев, преди трагичната дата 9 септември. Но както и да е.
***
И сега имаме нужда от точно такива хора.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
