„Никой няма да пита какво е било времето,
а защо са мълчали поетите му.“
Бертолд Брехт
Желаех да напиша римувано есе за общество, което се грижи за природата добре. Но нямам желание и не смея да опиша обществото, в което живея. И не искам посланието си като знаме да развея. Затова реших „човечността“ на обществото да покажа, като една история разкажа. Защото „опит“ означава думата „есе“. А това е опитътна едно дете за мнение, целящо да промени мирогледа на своето поколение. Мисля, че само конкретен пример ще има по-силно звучене, а и по-лесно ще се разбере неговото значение. Без да изказвам по темата пряко съмнение, ще представя „грижовното“ отношение на общество, мълчаливо приемащо такова поведение...
Даваха му уж вода. А от нея той се поболя!...
Казваше се Явор. И няма спор, че първият му спомен бе за гледки на „панелки“. Успя да израсне в града, само с помощта на „съседските лелки“ (така ги наричаше). Беше им благодарен и ги обичаше. Защото не познаваше ни майка, ни баща. Още малък бе, като осиротя.
Първоначално лелките от блока му даваха сок, за да порасне силен и висок. В махалата му се възхищаваха, че е много красив. Вечно усмихнат и вежлив. И по детски игрив и закачлив. Бе с буйни и гъсти коси, с вълнисти кичури. Имаше светло, чаровно лице и голямо, любящо сърце.
Казваха, че тук е роден и на улицата е дете. Но никога жениците от квартала не го оставяха без надзор на тротоара. Винаги му правеха нова прическа, тук-там му казваха и по някоя смешка. Мажеха му редовно раните с лекарства и му разказваха приказки за далечни царства. Разбира се, даваха му и вода. А той сам си намираше храна.
Но минаха години, а с тях и времената безоблачно сини. Неусетно броят на добрите жени, с ангелски души, намаля. Едната остаря и я взеха да я гледат нейните деца. Другата овдовя и не мина година и тя се спомина. Третата замина при внуците в чужбина. А последната се премести и от нея той повече нямаше вести.
И Явор там остана сам. Въпреки че беше по-голям и все така красив, изведнъж стана тих и мълчалив. Бе скромен и твърде срамежлив. Не досаждаше на хората в градинката пред блок 523. Само зелените му очи гледаха пълните витрини на близките магазини. Пълни с храна и вода. Беше гладен, да, но го мореше най-вече жаждата…
Тогава от най-големия магазин излезе едър господин, носещ в ръце нещо като ваза. Доближи се до него и тихо му каза: „Нося ти вода, от една специална река. Хайде сега, пийни!“… На другия ден господинът пак се появи. На следващия отново го посети. И така много дни, като винаги носеше от чудната течност – както казваше “даваща здраве и вечност“.
Ала дойде часът, в който Явор се разболя. От незнайна болест заболя, но никой за влошеното му здраве не разбра. Дори и когато се образуваха синини по неговите гърди, а от зелените му очи започнаха да капят горчиви сълзи… Никой не съзря отровните следи.
Даже Явор късно ги откри. Чак когато започнаха да окапват неговите коси, той осъзна, че това не е вода, щом има миризма, която и след месеци не си отива. А и коя вода на цвят е кафяво-сива?... Той беше търпелив и крайно доверчив. Подведе се от жаждата. И затова стана жертва на алчността на непознати хора, пълни със злоба, които му копаеха гроба.
Господинът не можеше повече усмивката си да скрива. Той слабата фигура на Явор с поглед обгърна, а после към него с тези думи се обърна: „Приятел, да знаеш, че смъртта идва с тази вода. Това е нафта – така се нарича!“. Явор наум започна името на течността да срича…
Мислеше си, че иска, как иска, за живота си да се бори! Но какво можеше да стори? Как да спре да пие тази отрова? И как да прогони от живота си опасните и лоши хора?... Непознатият се захили доволно: „Но… така ти се пада, не защото си ничий син, а защото от години скриваш витрината на моя магазин. Тази твоя растителност голяма, пречи да се вижда светещата ми реклама.“.
Явор разбра, изведнъж проумя, че неговата буйна и гъста коса е причината да му се случва всичко това. Почувства се виновен и реши още на мига да приеме своята зла съдба. Защото малко живот му остава, а за да се спасява, трябва веднага да бяга. Но той да тича не умее, а дори и да пробва – не ще успее. Помисли си: „Защо не съм човешко същество, а природата ме е направила дърво?“… И напълно примирен той посрещна залеза на този ден.
А през нощта силен дъжд заваля. Лятна буря се изви и дълго време не спря да вали. Бързо вятърът магазина на господина със земята изравни. Първо градушката покрива му проби, а после и стъклената врата разби. Започнаха да летят стелажи и витрини. Даже голямата реклама изчезна в небесата сини. И после всичко спря и се успокои. Природата да раздава правосъдие се умори. Над хората реши да се смили и постепенно се умири.
Само по улицата продължаваше да се стича дъждовната вода. Образува се цяла нова река!... А Явор лека-полека се оживи. За пръв път от месеци той се освежи. И на небето благодари, че оцеля…
…Най-после той доживя, да пие истинска вода... от живата улична река!
Представям си, че това се е случило не тук, а в едно паралелно измерение. В едно безвремие и безхаберие, подобни на тези в нашето съвремие. В едно друго общество, живеещо зле, чиято природа никой не описва в есе. В един огледален свят, на хора и дървета богат. И там е 2014 г. и също е 21-ви век. Но Явор е последното дърво, а господинът – единственият жив човек!
Връщам се бързо от времевия скок. Не искам повече да гледам там ужасния Потоп, започнал само от една малка, улична река. Тя събрала толкова дъждовна вода, че заляла града с първата приливна вълна…
Подобно бъдеще никак не ми се нрави. Както и поговорката „една птичка пролет не прави“. Защото:
Ако всеки един разтвори душа готова да разбере на уличната река непокорната природа, то Земята отново ще стане свежа и бодра, и ще бъде с човеците горда. Без отпадъци, без боклук, Рай ще бъде тук.
Ако по света всеки, възрастен или дете, засади дори само едно дръвче и спести една капчица вода поне, то представям си тогава как планетата ни грейва цяла, тъй като отново синьо-зелена става. И продължава живот да ни дава.
Ако всеки един отвори очи и се захване да върши само добрини, то представям си тогава как животът ни по-лек става. И човечеството оцелява.
Ако всеки е готов да дари на природата поне частица любов, то представям си как светът ни от щастие засиява и как започва обич да раздава. По този начин нашето общество ще стане по-човечно и добро.
Поне за миг си го представи…
Разбери, че за човешкото общество е важно всяко същество. И животът му е ценен!... Не бъди за дървото вреден, защото си му потребен. То от теб иска да му бъдеш приятел верен. Тъй като не желае да живее с хора, които го хранят и поят с отрова. Затова за пример стани и към природата добър бъди!
Когато обществото ни се промени, тогава природата няма да ни праща беди!... Няма да има разрушения и щети. И няма така да боли от отнети животи и разбити съдби… Та нали, ако всеки се грижи за дървото си, то повече няма да има нужда от улични реки. Поне в бъдните дни…
Дали?... Аз вярвам, а ти?
криза, която тихо расте" />
