Реката на бай Метин

Н е бях го виждал. Не познавах нито децата му, нито някой от близките му. Заварих го в един приятел под асмата да си пият ракията и да си хортуват сладки приказки. Знаете, че турците, добрите хора от тях, каквито са повечето, умеят да разказват бивалици и небивалици, омесвайки българския с поучителни поговорки и пословици на турски. ”Здравейте, май ви е харно под сянката” - поздравих аз. Приятелят ми Ставри кимна: ”Сядай”.

„Мераба, аркадаш” - рече непознатият и свойски ми подаде ръка. ”Аз съм Метин. Атанас е хубаво име” – каза бай Метин, след като промърморих своето. ”Имах един приятел, Атанас. Колега и приятел, заедно работехме по мините. Не съм го виждал повече от двайсе години". Помълча и промълви: ”Няма и да го видя – починал”. Сега в Станбул имам приятел, Алиосман се вика, но българското му име е било Атанас, коткам си го, добър е – Господ да го поживи. Аз Атанас му викам, а той: ”Хубаво ми е, когато ти ми викаш така”. Погледнах го в очите, чукнахме се тримата, а бай Метин отля ракия на земята: ”Господ да прости тукашния Атанас, и здраве да даде на другия. Имаме една приказка – злато губи, не губи приятел”.

Вероятно така щяхме да продължим часове със сладки приказки и пивката жълта ракия на Ставри, ако бай Метин изведнъж не беше скочил: ”Хубави акрани сте, хубава ракия на хубаво място, но трябва да отивам. Погледнах въпросително Ставри, той само се подсмихна – „Остави го, нека отива, реката го чака”.

Река Тунджа беше на пет – шест километра от селото. Рибар съм и знам, че по това време тя едва цъцреше през папурите и върбалаците и освен жаби друго нямаше. ”Ако отиваш на Тунджа за риба, по-добре се откажи. По-добрият вариант за риба е магазина” – рекох с усмивка на станалия вече бай Метин. Изгледа ме колебливо.За момент ми се стори замислен и с доза колебание седна.

”Виж какво, чоджум. Той Ставри знае и не ми се присмива. От двадесет и пет години съм изселник в Истанбул. Голям град, хубав град. Подреден, богат и …шумен. Не се оплаквам. Имам къща, изучени деца, здрави внуци. Всичко ми е наред, както пее онзи нашенския певец – Васко обувката ли беше, кеца ли…? Ходя на работа, пия си кафето с приятели, губя се с внуците по чаршията…Вечер се събираме домашните…А след това…лягам за сън. В съня идва най-хубавото…а сутринта тъгувам…”. Вълнуваше се, гласът му задрезгавя. Погледна ме сякаш да провери какво има в очите ми. Все още виждаше само интерес и доза неразбиране.

„Тъгувам – продължи бай Метин – защото сънувам реката в България, реката в родното ми село, реката край шосето”. Замислих се, такава река край шосето не знам да има, реката за мен беше Тунджа. ”Навремето това, което сега тече покрай чешмата до шосето за нас децата беше река, имаше и риба, иланите бяха най-много – оживи се бай Метин. Къпехме се, скачахме от върбата в дълбокия вир, плувахме под вода, ловяхме риби, жаби, водни кончета, гонехме щъркелите…Имаше един бюлюк овце в ТКЗС-то. Овчарите бяха направили егрек до реката за пладнуване и в големите жеги заедно с тях мятахме овцете във вира”.

Сега това, което бай Метин наричаше река беше просто една вадичка, дори поточе не би могло да се нарече. Идваше някъде от северните села, минаваше под жп линията и шосето, на пет метра от поляната с трите чучура чешмяна вода с корито за водопой на животните, едва-едва преминаваше през трънаците и папурите, покрай последните къщи на селото, и лениво се канеше в големите суши на лятото да стигне до Тунджа.

Обиколните пътища около северните села, реконструкцията по жп линията и новото двулентово шосе, големите трактори и булдозери в полето на околията след възстановяването собствеността на земята бяха непоправимо ранили ”реката” на бай Метин, бяха сменили статута й от Река на Вада.

”Та казвам ти, сънувам я почти всяка нощ реката” – прекъсна мислите ми бай Метин. "Дойде ли този сезон, не издържам, стягам багажа и идвам тук. Отивам до Реката, обувам късите панталони, събличам се до кръста и сядам на коритото с крака под чучурите. Знаеш ли, какво е това? Отваря ми се душата. Там правя среща с всички приятели от детството, споменавам ги по име – и живи, и мъртви. Там отново изиграваме всички игри и лудории, както едно време. Там отново ставам дете. Там ми е хубаво. Правя го всяка година, правя го всеки ден докато съм тук”.

Погледна ме, за да провери отново какво има в очите ми. Трябва да беше открил разбиране и съпричастност. Не каза повече нищо. Стана, махна с ръка като за довиждане и тръгна. Тръгна със сериозността на човек, който сякаш се отправяше да изпълни най- важната, най-значимата си човешка мисия. Навярно вече призоваваше своите детски приятели за поредните лудории край Реката.

…Навярно в подредения, богат и шумен град край Босфора щяха да се спускат нощи с нови красиви и… тъжни сънища.