О тварям очи в събота сутрин и се замислям как да избягаме от сивотата и шума, от панелите и асфалта на големия град. Докато приготвям закуската, два чифта тропащи крачета и очи се насочват към мен.
- Къде искате да отидем, деца?
- Как къде, на реката! На нашата река — отговарят и двете в един глас.
Открихме я преди много години, един приятел ни обеща да ни заведе на райско място близо до София. Не беше преувеличил: огромна тучна поляна, завършваща с клокочеща река, заобиколена от плачещи върби. Тук разбираш какво е „безвремие“, а спокойствието и зеленият цвят ти идват дори в повече. Откривахме сезона някъде през март и всяка събота и неделя от хубавото време прекарвахме на „нашата река“ чак до късна есен, когато студът и дъждовете ни пропъждаха оттам. През пролетта, когато беше най-пълноводна, ни изумяваше с бързината и силата, с която се е устремила към заветната си цел. Потапяш си ръката и трябват да минат минути, преди кръвта отново да за почне да циркулира в нея, смразена от студ. Лятото строяхме бентове и разхлаждахме нагорещени тела в прохладната й прегръдка. Това беше времето, когато реката се укротяваше, не бързаше толкова, с намален ход ни приспиваше с омайната си песен. На поляната сме празнували рождени дни, правили сме погачи на децата, оставали сме да спим на палатки. Там не само почивахме, там се виждахме със стари познати, общувахме с нови и всички бяхме привлечени от една единствена сила – реката.
Преди години с първите си посещения брояхме ручейниците в реката. Със затоплянето на времето започваха да се появяват малките рибки и рачета. Изчаквахме ги да поотраснат достатъчно, за да ги уловим и … айде на скарата. Вкусно, полезно и екологочно чисто! Каквато е и копривата около реката.
Да не забравя да спомена и изключително интересните ни срещи с домашните животни от близкото село. По различно време на гости ни идваха кози, крави и коне с малките си. Къде би могло да ги види едно дете от столицата, което е лишено от възможността и богатството да има село?
Ноооооо дори и този рай не беше пожален. Една събота забелязахме нещо подобно на пяна да се носи на повърхността на водата. Не позволихме на децата дори да джапат в нея: любимото им занимание, едно от любимите. Беше мъчително да я виждаш, да я чуваш, да я усещаш и да не я докоснеш. Всички бяхме посърнали и се питахме в паника: “Какво е това? Какво ще стане с нашата река?“ Отговорът не дойде веднага. С всеки следващ път виждахме как животът в реката се изчерпва. Рибките и раците намаляваха, докато съвсем изчезнаха. Къпехме се в реката, но след това оставаше един филтър по кожата, който преди липсваше. Измени се цветът на дъното й. Толкова цветно и кипящо от живот в миналото, постепенно се покриваше с миризлив слой тиня, която прокуди всичко живо в нея.
Сигурно се чудите защо използвах предимно минало време? Защото всичко това си остана някъде там, в миналото. Безгрижието, безвремието, спокойствието, чистотата.
Все пак отидохме на реката в събота.
Любовта към приридата е едно от най-важните пера във възпитанието на един добър човек и родолюбец. Ние сме възпитани така и се стремим да предадем нашата обич и на децата си. Не е нужно да има национален ден за почистване, за да отидем и да почистим поляната и самата река, която всеки следващ път е все по-мръсна. Винаги като си тръгваме с нежелание от реката, я оставаме така, както сме я заварили. Чистим дори и боклуците на другите, дошли веднъж там, насладили се на красотите на мястото и оставили подписа си, съвсем ненужен и неуместен.
Трябва да ценим чистотата около нас, но най-вече трябва да изчистим душите си!
