Моята река – Ялъдере

С лънчево утро. Лятна ваканция. Раницата е пълна с храна и книги. Готова съм да яхна кончето и с книгите на гърба да препусна към реката. Изредиха се няколко дъждовни дни и най-накрая утрото обещаваше слънчев ден.

Въздухът беше чист и ухаеше на тучна поляна. Старата върба, превила гръб над реката образуваше малък тунел, където можех да се излегна и на воля да чета своите романи, слушайки надпяването на птичките с ромола на реката. Пред очите ми се откриваше пейзаж, нарисуван от гениален художник. Борова гора на отсрещния бряг и зелена поляна с накацали по нея бели пеперуди на другия. Зеленото на тревата и синьото на небето, песента на птичките и шепотът на реката ме опияниха и се унесох.

А кончето пасеше кротко около мен и само от време на време придърпваше въжето, преметнато около врата му и завързано за моята ръка.

Продължителен грохот ме събуди, стори ми се че минава самолет, погледнах нагоре и само един изгубен облак ми махаше за добро утро. Реших да вляза в реката да поплувам, но ми пречеше въжето и трябваше да го развържа. В този миг нещо се стовари отгоре ми, завъртя ме на кълбо и с бясна скорост ме понесе. Ту ме удряше по главата нещо твърдо, ту ми съдираше краката. За миг можах да поема глътка въздух и отново бях потопена на дъното. Въртях се в хаоса на придошлата река и не можех да дишам. Не можех да мисля, инстинктивно търсех нещо да се хвана, но освен клоните, носени от реката, нямаше друго. Изведнъж усетих силна болка на китката. Въжето, с което бях вързала кончето, бе още на ръката ми. Уплашен от ставащото, кончето търсеше начин да избяга. И това ми помогна. Моят спасител и верен другар ме спаси.

Не разказах това на никой. Мама беше против да прекарвам ваканциите си по този начин. Все пак съм момиче. Но реката .....обичах я. Нейните прохладни, кристално чисти някога води напояваха селските градини. Често жените, включително моята мама перяха вълна . А ние цамбуркахме в нея, докато кожата на краката ни се сбръчкаше до кости. Познавах всяка извивка, всеки вир, всеки подводен камък на реката. Любимото място за игра на нашата тайфа, беше реката.

Сека тя изглежда болна. Водите й са мътни, а коритото и около нея е пълно с всякакви боклуци и отпадъци. Хората са превърнали местността в бунище. Няма я зелената мера, боровата гора и синьото небе, няма го игривото облаче.

Но моят син е тук –  новата надежда. Израснал в големия град, той не познава моята река, но отношението му към природата, начинът, по който обяснява на възрастния чичко, дошъл с каруцата да изхвърли отпадъка, че природните ресурси не са неизчерпаеми, и ние хората сме длъжни да ги съхраним, ме кара да си мисля, че има много млади хора, мислещи по този начин.

Моята река Ялъдере – извива се покрай родното ми село и го опасва от юг, изток и север. Бях забравила за нея. Най-хубавите мигове от живота ми минаха покрай нея.