Р еките дават живот.
Те са и страшни стихии, които носят след себе си хаос.
Реките са наше отражение. По течението си те носят нашите грехове.
Библейски порои заливат страната ни.
Реките са се превърнали в тъмни, ревящи стихии.
Когато греховността удави градовете; когато ценности и морал загубят смисъла си; когато забравим принципите си, идва Потопът, за да пречисти градовете ни и да постави ново начало.
Страхът сковава сърцата ни. Спохождат ни обезпокоителни мисли.
Дали вината за тези бедствия не е наша?
Дали греховете ни не са ни навлекли гнева на Природата?
Всички религии свързват водата с живота, сътворението и пречистването. Според китайците, реките са свързани и с наказанието: "Ако стоиш достатъчно дълго край реката, накрая ще видиш как труповете на враговете ти плуват по нея."
Българското народно творчество също експлоатира идеята за реката като инструмент на Съдбата и ни кара да се замислим над действията ни и последствията от тях.
Открай време реките имат специално място в живота на българите. Закърмени сме с приказки за магически реки, обитавани от вълшебни създания.
В съзнанието ми най-ярка следа е оставила приказката за "Златното момиче". В нея реката придобива значение на Карма, на Съдба, която сме заслужили с действията, мислите, чувствата и желанията си.
Девойката със златно сърце, която се държи добре с всички живи твари е потопена от магьосницата в жълтата вода, а злата й доведена сестра заслужила различна Съдба: " Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!"
Какъв ли е цветът на водите на моята река?
Няма как да знам отговора на този въпрос. Водите на моята река са част от нашата обща река. Няма човек, който да живее отделен от останалите, изолиран от хората като самотен остров. Живеем заедно в нашето несъвършено общество.
Стремим се да подобрим живота си, ала знаем, че съвършенството е непостижимо. То може да се открие само в книгите и в приказките за деца.
В реалния свят, няма река, чиито води да стават ту зелени, ту жълти, ту черни.
В действителност, реките носят всички тези цветове едновременно, така както и в душата на всеки човек бушуват както чисти и красиви емоции, така и тъмни желания. Такива сме ние хората, противоречиви същества, носещи доброто и злото в себе си.
В миналото хората вярвали, че децата са чисти същества, почти като ангелите. Развитието на психоанализата обаче, успяло да опровергае тези идеалистични представи.
Моята река, също както и нашата река, не е нито само жълта или само черна, а носи всички възможни цветове и багри. Тя е ту спокойна и ромоляща, ту страшна стихия, която носи след себе си само разруха. Понякога тече все в една посока, а друг път криволичи и се извива, колебае се. Случва се да се нося по течението без конкретна посока и цел, но от време на време моята река се превръща в пречка, в изпитание, което трябва да преодолея.
Пречка, като реката в "Една българка".
Баба Илийца прекосява Искъра „придошъл голям от дъждовете”, откривайки в себе си неподозирана сила и вяра във възможностите си.
Митологичните реки Стикс и Лета играят ролята на граница между живота и смъртта, но за тази Българка реката играе ролята на граница, отделяща робския и скотски начин на мислене от свободата. Баба Илийца преодолява инстинкта си за самосъхранение, забравя за страховете си и така постига духовна свобода.
Моята река също разделя пространството на "тук" и "отвъд".
Тук е всичко родно, което добре познавам. Тук са хората, които обичам.
Тук се научих да се примирявам, да премълчавам, да преживявам ден след ден трагедията на малкия човек.
Казват, че тук е " най-тъжното място на света".
А "отвъд"?
Отвъд моята река, отвъд моите убеждения, отвъд моето ежедневие има друг, различен свят.
"Там" хората се борят за това, в което вярват. "Там" неправдите не се забравят. "Там" има неща, които мога да науча, за да превърна моето "тук" в по-добро, по-красиво и по-щастливо място.
