О т години вече не живея до моята река. Липсва ми. Въпреки аромата на застояла вода, въпреки мръсотията – тя си остава моята река. Моята любима река.
Интересното в нашата държава е, че тя непрестанно търси начин да ограничи боклука по улиците, да въведе разделно изхвърляне на отпадъците, да ни накара да не използваме полиетиленови торбички, а хартиени и т.н. и т.н. , но като че ли никой не мисли за боклуците в реките, в езерата, в морето. И дори и да има някакви бройки хора, които се отвращават от състоянието на природата ни – в частност водните ресурси – никои не прави някаква сериозна крачка в тази насока.
18 години живеех в град Видин. Родителите ми още са там, някои от приятелите ми също. Предполагам, че състоянието на река Дунав не е в такова състояние само във Видинската част, но не съм била в други градове по бреговете й. Във водите й можеш да видиш листа, водорасли и други неща от самата природа. Но съща така ще забележите пластмасови чашки, бутилки, угарки от цигари, полиетиленови торбички и всякакви други подобни предмети, които не би трябвало да са там. Мястото им не е там и най-жалкото е че всички го знаем, а никой не прави нищо по въпроса. Хората са го приели като място за отпадъци и така ще си остане, ако не се задейства човешкото чувство за отговорност.
Когато бях много малка, с родителите ми ходехме на плаж на река Дунав. Тогава водата не беше в такова състояние като сегашното – мръсна, кална, пълна с всякакви боклуци. Сега никога не би ми хрумнало да отида на плаж там и да вляза в тази вода. Никога. Но е факт, че има хора в града ми, които все още ходят на плаж там и се къпят там.
И въпреки състоянието ѝ, винаги когато се прибирам, обичам да вдишам дълбоко от въздуха там. Да – мирис на застояла и мръсна вода, но това е вкъщи, това е моята река – моята красива и чаровна река. Обожавам да се разхождам в крайдунавския парк – нашепването на реката ме изпълва със спокойствие, което никъде другаде до момента не съм почувствала. Виждайки я как се вълнува – цялото ми аз също започва да се вълнува. Имам толкова снимки, направени на тази река, сякаш съм в състояние да забравя как ме кара да се чувствам, но аз знам – нещо толкова обичано няма как да се забрави.
Разхождайки се около езерото Панчарево преди няколко седмици осъзнах, че проблемът с боклука не е свързан само с реките (сякаш не си го знаех и преди това). Просто си затвърдих мнението. Навсякъде имаше боклук в огромни дози и природата не приличаше на природа. Личеше си, че се задушава. А останем ли без природа, оставаме без нищо.
Смятам, че е необходимо да има повече дейности, свързани с опазването на водните ресурси, а не само за разделянето на боклука и за улиците и парковете, защото както градът има нужда от почистване, по-неотложна нужда от това имат реките и езерата. Трябва да се направи нещо, което да накара хората да помислят, преди да изхвърлят боклука си на земята или водата. Затова е нужно да има развитие в този тип кампании – да нараснат като бройка и всеки човек да е запознат с негативните резултати от отпадъците във водите. Може би тогава ще имаме една чиста и прекрасна природа – без пликове във водата.
