В сички знаем популярното сравнение на реката като символ на живота.
Всички ние като водата в реката във всеки момент сме различни, понякога добри, понякога лоши, в същото време едни и същи , като че ли непроменени.
Но знаем и думите на Апостола за времето, дето ни обръща...
1. Роден съм в Русе, на река Дунав, моята майка е родена в Оряхово на същата река малко по-назад по течението на реката и във времето. Сигурно майката на майката на всички майки преди това е родена край извора й или в него. Един от първите ми спомени като дете бе учудването, че реката може да е граница на нещо, на държави, да разделя хора, как така нали е една? И един от първите уроци, че реката може да сближава хората, да ги събира, да смесва тяхната култура, да е път. По-късно разбрах, че животът е пътуване и останах завинаги в плен на реката.
2. Така се случи, че после дълги години живях в Добрич. Цяла България знае за безводната Добруджа. Водата в нашия град е една от най-скъпите в страната. През града се вие една рекичка, с толкова малко вода, че си е поточе, бара. То и името й е такова – Суха река.
Видяхме какво се случи през месец юни 2014 г., за колко кратко водите на тази река нараснаха до няколко метра и заляха града, оставяйки хора без дом, отнемайки живот, променяйки живота на много хора.
Аз не живея вече там и тогава не бях в града, но се чувствам виновен за това, което стана. Защото докато живях там трябваше да бъде моята река, можел съм да почистя един боклук от коритото й, един клон. И ако е била моята река за всеки, тогава щеше да бъде нашата река. И ако е било така и с язовирите около града, може би това нямаше да се случи.
Пращах закъснели есемеси.....
Не говоря за държавата, то е същото - ако за всеки е моята родина, ще бъде нашата и няма да ни е виновна и ще е по-добра .....
3 .Дълги години пътувах през Искърското дефиле с влака Добрич – София и винаги по изгрев слънце се наслаждавах на дивните му красоти.
Когато гледаш реката, играта на слънчевите зайчета във водите й при изгрева на слънцето, без да те е учил някой, медитираш, разширяваш съзнанието си, неусетно достигаш до вечността и разбираш за колко кратко си тук, тогава ти проблясва мисълта, че трябва нещо да дадеш и няма какво да вземеш, че трябва да се погрижиш за нещо, за някого ... за една река, за моята река, за всички реки, за нашите реки......
Отваряш очи и поглеждаш поточетата на кръвта във вените си и се досещаш, че и това е река, която тече и ще тече във вените на децата ти и във вените на техните деца .....
