И сках да бъда птица.
Исках да бъда птица, за да не виждам сянката си…
Онази Сянка, която е винаги пред мен, дори когато Слънцето заслепява очите ми.
Исках да летя като птиците, защото птиците - кръжащи в небесата - нямат сенки.
Но макар че нощите ми бяха изпълнени със светлина и свобода, аз се будех от необяснима тревога, а дните ми бяха преизпълнени с несигурност, с тъга и самота.
И нищо и никой не можеше да ми помогне, за да преодолея постоянното безпокойство - нито училището, нито забавленията, нито разходките около моето любимо „Борово око”…
Това продължи дълго, много дълго време…
Докато една вечер видях отраженията на птиците в синьо-зелените езерни води. Макар птиците в небето да нямат сенки, те имат отражения, които са видими само тук – в езерото, до което бях аз. Слънцето вече залязваше и въпреки настъпващата отвсякъде тъмнина, тези отражения се виждаха все по-обемни и ставаха все по-ясни, докато изведнъж се изгубваха сред клоните на дърветата.
И тогава - РАЗБРАХ!...
Разбрах, че птиците, на които завиждах, винаги се връщат на земята - при своите гнезда; връщат се към всичко онова, от което аз исках да избягам…
Разбрах, че причината за моята несигурност и самота не е в неосъществимите мечти или в спомените от детството, които исках да забравя, дори не е и в бедността…
Разбрах, че тази причина е единствено в мен – в начина, по който виждам света и себе си…
„Нашите мечти са предчувствие за нашите възможности.” Тази мисъл на писателя Любен Дилов–баща изплува в паметта ми, когато през онази забележителна вечер съзерцавах езерото, а неговото око съзерцаваше мен… После дълго, докато съвсем се стъмни, изучавах собственото си отражение в спокойните му води и виждах, как се размива образът ми. Образът на момичето, който всички познаваха и с който самата аз бях свикнала, бавно се накъсваше сред все още проблясващата графитена шир, докато накрая съвсем изчезна… Моят стар образ… изчезна…
От тази незабравима петъчна вечер поех по дългия, непредсказуем и неутъпкан от други, трънлив път към опознаването – опознаване на живота, на света и на самата себе си, за да открия своите възможности и своето място сред хората…
…А когато прочетох обявата за този конкурс – конкурс за есе за нашето Търговище, реших да пиша за езерото до ресторант „Борово око” – онова малко изкуствено езерце, които всички в този град са виждали, но единствено аз познавам. Всички, които са го зърнали, са запленени от магичната му красота, но само аз бях посветена в неразгаданата му мъдрост.
Защото аз прогледнах в него и неговото око прогледна в мен…
Не вярвам във вълшебства или в чудеса. Дори не вярвам на онези, които ми казват, че ми е направена магия, като отмъщение за стореното от други хора някому, някога, някъде…
Но споменът от онази петъчна вечер бе обсебил моите мисли и трябваше да разбера, какво се случи тогава и защо.
И реших да науча повече за това езеро, като проуча неговата история. Живея в по-далечно село и не разполагах с достатъчно време да обиколя местата, откъдето да събера интересуващата ме информация, пък и не знаех, къде да я търся. Затова помолих своя приятелка-студентка, тя пък на свой ред убедила свой познат да ѝ помогне и след време ми предоставиха две статии от вестник „Знаме” - „Как се „роди” търговищкото езеро „Борово око” от 25.08.1998 год. и „Борово око – най-красивото кътче за разходка и отдих” от 12.11.2010 год.
***
Всичко започнало от 1932 год., когато боровата гора на южно от града (местността „Боровец”) била обявена за градски парк. На 5 април 1935 год. общинските власти решили да закрият двете тухларници на запад от парка, където почти столетие се правили керемиди и тухли от пръстта на „Белия баир”. През първата половина на 40-те години на ХХ век този изкоп се използвал за стрелбище от местния гарнизон, а през втората половина чрез канал го свързват с река Врана и го превръщат в рибарник. През 1956-та се изготвя идеен проект до брега на рибарника да се построи ресторант-казино с името „Борово око”, а по-нататък - игрище за спортуване, фонтани и детски площадки. Проектът се осъществява чрез доброволния труд на търговищенци. В края на 60-те години „се пристъпва към скулптурно пластично оформление на градските паркове, в т.ч. и на „Борово око” – Жечка Стоянова, в-к „Знаме”, бр. 106 от 12.11.2010 год. Художествената галерия „Никола Маринов” е открита през 1980 год.
***
За някого историята на това езеро може би е обикновена и в нея да няма нищо забележително. Но за мен това е разказ за връзката на човека с природата; връзка, която облагородява хората чрез въображението, труда и красотата…
… Животът непрекъснато ни подлага на изпитания и предизвикателства, задава ни въпроси, отговорите на които не винаги са лесни. Понякога ни се струва, че за някои въпроси не съществуват отговори, но грешим. Ако успеем да не се загубим в мъглата на самосъжалението или да се заблудим по лесните, но наникъде водещи пътища, ще почувстваме, че решенията на нашите проблеми, тайните на човешкия живот са скрити на най-необичайни места…
Тайната на моето юношество открих във водите на това мъничко езеро сред боровете!
Неговото око, взиращо се в наднебесната безкрайност прозря раните в душата ми, неговото спокойствие ги излекува, а мъдростта му ме спаси…
***
Това есе е незавършен разказ за Търговище, за мен самата и за моето „Борово око”.
Езерото на Доряна…
