La Maritza

 

“Марица е моята река,

както Сена е твоята,

но само баща ми сега

си спомня за нея понякога”

Моята река е историята на моя живот, която тече от миналото и се влива всяка секунда във всяка следваща вълна и става настояще. Моето настояще е пясъкът по брега на моята река. Стъпките от босите ми крака, когато бях дете, още личат по пясъка на моята река. И рибата, която хванах за първи път, и тя е тук. Дебелата сянка от високите тополи още пазят свещена сянка на онова място, където целунах първото момиче и бяхме само страх и устни и моята река...

Залези с изгреви се редуват и водата жадно пие светлина. Рибари със златни въдици златни риби ловят, а чайките с пронизващ въздуха звук отнасят лятото на сиво-белите си крила. Момичета целуват жаби във водата и се оглеждат в мъдростта на реката; момчета хвърлят замислено камъчета във водата, опитвайки се да размият образа на времената. Моята река е жива, моята река е жива…

***

- Хей, Том, внимавай - това не ти е Мисисипи!

- Къде сме, Хък?

- Това е река Марица. Трябва да внимаваме, тук в България навсякъде е пълно с подводни камъни…

***

Не мога да кажа за себе си, че съм от най-запалените рибари. Дори не съм истински рибар - след риболова не правя от цацата кит, както в онзи стар български филм. Реалист съм. Макар и хората, с които общувам, често да лепят постери върху мен, все едно съм някоя олющена стена на централна улица в София - “зелен маниак”, “органичен/ограничен отпадък”, “био въшка”, “еко тоалетна”. Не се обиждам, но ми е мъчно. А когато ми стане мъчно, взимам си въдицата и отивам да ловя риба.

Мястото, където ходя най-често, е един остров на река Марица в нейната пловдивска част (аз съм от Пловдив и съм отрасъл в къща, която е близо до реката в квартал Кършияка). Когато съм тук, често си тананикам онази песен на Силви Вартан за моята река La Maritza и се изпълвам с чувство на гордост. Дето има една дума - и ние сме дали нещо на света. Дали тя помни нейната река? Или красотата на Сена я е заслепила. Дали когато беше в България през месец април отиде да види, да докосне нейната, нашата река.

Ще ми позволите да разкажа една история за нашата река. Един ден, както си ловя риба, и си мисля по тези и други въпроси, виждам да минава сал и на него хора. Бре, досега не бях виждал такова нещо. “Кълве ли, кълве ли” - питат ме от сала двама младежи. И аз нали не съм истински рибар отговарям - “Не, момчета, нямам късмет”. Те насочиха сала към острова и слязоха на брега.

- Хък.

- А аз съм Том - подадоха дружелюбно ръце към мен.

- Аз съм Георги. Георги Балабанов.

- Ние сме Хъкълбери Фин и Том Сойер.

- Стига, бе!? Наистина!? И какво правите тук?

- Обикаляме България по вода.

- Е, и по суша - допълва Хък.

Много красива природа имате. Обиколихме много места - по река Тунджа, Места, Струма, Янтра, Камчия. Малко така ви е застроено морето, дори и в защитените райони се строи. А и гората се изсича. Хора изхвърлят боклуци дори и в планината.

- Ние имаме кампания “Да изчистим България за един ден” - възразих аз.

- Том веднъж пи вода от реката и му стана лошо. Закараха го в болницата - вътре страшна работа. Как търпите да умират хора в тези условия!? Не е трябвало да пие, щото някакъв завод имало наблизо.

Няма контрол, няма стратегия, няма визия - всичко е потънало в корупция. И българите все се оплакват от политиците и държавата, че много се краде и лъже, а не видят себе си. Защо не отидат и не си отстояват правата? Нима не обичат децата си? Не знаят ли, че те са взели назаем от бъдещите поколения своята родна земя, гори, планини и реки? Ние не сме сътворили този свят, нека да не го и разрушаваме. Егоистичните мисли тровят всичко - човека, живота, природата. Истинският човек като добър стопанин се отнася разумно към природата и нейните ресурси. Той осъзнава и помни, че е дошъл гол на тази земя и е явно, че нищо не може да изнесе от нея. Но болестта на ума да притежава всичко за себе си е заслепила разума. Дават се концесии след концесии - давят се хора след хора в села и градове. Този абсурд трябва да приключи веднъж и завинаги. Както и безотговорното шофиране и безумните катастрофи.

Много е страшна средата, която поддържа статуквото. Апатията е токсична. Тя убива човешкото в човека и природното в природата. Тя прави възможно личности като бай Ганьо да стават министри, да управляват държавата. А народът? Народе???? Народът е доволен на ракия и салата, на някой турски сериал по телевизията или в парламента, успял да излъже днес повече, отколкото са го излъгали и се радва, че е на печалба...

А горе в Стара планина старата върба се е надвесила над реката и е вплела тайнствено клони в бистрата вода. Отронват се от нея лист след лист като сълзи и тръгват по водата. За какво ли плаче старата върба? Много е тъжно, тежко е - не може да се понесе. Старата върба плаче, защото не чува онази мелодия от преди. Нима днешните синове са забравили!? Нима е възможно да не помнят онази песен:

“Хубава си, моя горо,/ миришеш на младост,/ но вселяваш в сърцата ни/

само скръб и жалост:/ който веднъж те погледне,/ той вечно жалее,/

че не може под твоите/ сенки да изтлее,/ а комуто стане нужда/

веч да те остави,/ той не може, дорде е жив,/ да те заборави.

Хубава си, моя горо,/ миришеш на младост,/ но вселяваш в сърцата ни/

само скръб и жалост,/ твойте буки и дъбове,/ твойте шуми гъсти/

и цветята, и водите,/ агнетата тлъсти,/ и божурът, и тревите,/

и твойта прохлада,/ всичко, казвам, понякога/ като куршум падна/

на сърцето, което е/ всякогаш готово/ да поплаче, кога види/

в природата ново,/ кога види как пролетта/ старостта изпраща/

и под студът, и под снегьт/ живот се захваща.”

Аз съм все още на любимия остров на река Марица. Слънцето бавно наближава хоризонта. Очите ми са пълни със сълзи. Чувствам се жив, истински, пълноценен. Всяко мое вдишване е глътка живот. Чувствам се обновен, пречистен. Защото сърцето ми знае, като след откровение Свише, че ще направя всичко възможно, когато моето дете порасне и отиде да лови риба, да не се срамува, ако случайно срещне Хъкълбери Фин и Том Сойер на сал по нашата река…