Един ден край реката

В ървях покрай реката. Реката, която напояваше жадната земя през лятото, хранеше ни и даваше живот на селището . Реката,  виеща се под сенките на върбите, покрай която прекарах детството си в игри или просто замеряйки камъни във водата. Сега е по-мръсна, неприветлива и лишена от детските гласове. Но това е реката, която обичаме. Вървях заливан от спомена за детството. Приятното юлско слънце нежно ме докосваше и ме караше да се чувствам добре. Ще бъде чудесна разходка! – помислих си.

Лятната зеленина е обилна и скриваше безбройните боклуци, дом на които са коритата на нашите реки и ме караше да продължа да мисля, че разходката покрай реката и брега ще е приятна. Дори леката неприятна миризма, която се носи от реката не спира порива на добро настроение, който ме е обзел. Природата е хубава ... мислейки си това, смело решавам да отида по-близо до водата, радвайки се и очаквайки контакта с нея. Там, в заблатената река, боядисана от някакви химикали, виждам нещо, от което сърцето започва да ме боли. Една риба, все още жива, се мъчи. Гледа ме безмълвно, а отварящата ѝ се с мъка уста сякаш ми крещи. Има толкова голяма разлика между нашите два вида и все пак толкова малка, че да усетя мъката, жестокостта и укора в смъртта на тази риба. Не можех да понасям тази гледка и избягах.

Искам да спра да мисля, че има толкова много хора, които лесно допускат отравянето на реките и седят спокойно в климатизираните си офиси далеч от миризмата и гледката на смърт, мислейки единствено за пазарния успех или загуба на фирмите си. Продължих по реката и стигнах до вливането ѝ в морето. Морето, всеки път, когато го видя, се радвам. Не знам защо, но мога да гледам с часове играещите си вълни с удоволствие. Може би водата в нас се радва че е близо до там, където принадлежи – океана. Закрачих по плажа и почти се успокоих след срещата ми с умиращата риба. Но ми е било писано да видя още смърт през този ден, смърт, за която се чувствам виновен. Виновен, защото съм човек. Една птица, хваната в капана на разлети във водата нефтопродукти стоеше и очакваше своя край.

Гледах тази птица, стояща безпомощно в черната маса и си мислех, че така умира човечеството, задушено в собствения си егоизъм, алчност и незаинтересованост. Гледката на тази птица и риба за мен спести хилядите думи, изречени с патос като във вестник от социализма за това колко е важно опазването на природата. Просто е безценно .

Всички се крием зад общата безотговорност, като оправдание и пред съвеста ни. Понякога и на мен самия ми е трудно да си призная, че съм могъл и мога да направя повече, ако не лично, то поне като изискване към другите, към обществото, към държавата.

Не мога да забравя този ден. Не искам да го забравям. Това, което преживях през този ден ми помага да бъда упорит. Да пазя чистота. Да мисля, че всичко, което правя има значение. Да се боря рибата да се върне завинаги в моята река и птиците да продължават да летят над плажа в безопасност от нашите отрови. Да има детски гласове край реката. Да се боря да ни има.