И ма такава река – Батовска. Единствената непресъхнала в Добруджа. Тече в нейните североизточни предели, додето стигне до курорта Албена и Кранево и се спусне в прегръдките на морето. От хилядолетия е жив изворът на реката изпод Франгенското плато край село Куманово, високо над Варна.
От двете страни по пътя й се разстила широка и дълбока долина, покрита с буйна зеленина и вековни дървета. В този подвижен пейзаж реката изглежда някак тайнствена, скрита между неудържимата растителност и ниските, тесни рамене на бреговете си.
Дирята й лъкатуши в продължение на 30 км, преди да приближи село Батова, откъдето днес носи името си. Оттам се вие между селата Църква и Оброчище и накрая се урва свободно в лонгозния резерват Балтата, на една педя от морския бряг. Тук, в Балтата, е главното находище на блатното кокиче, от което се прави уникалното българско лекарство "Нивалин".
Долината на вечната пролет – така древните гърци наричали поречието в североизточните краища на Малка Скития. Римляните го кръстили Гераниум (Здравец), извор на здраве и красота. Край устието на реката, към своя последен пристан, преминал римският поет Овидий, когото императорът изпратил на заточение в Томи, днешния румънски град Констанца. В „Писма от Понта” Овидий излива в стихове възторга си от пленителната красота на долината, проснала се в погледа му.
В по-късно време турският пътешественик Евлия Челеби прекосява долината, а в „Пътуване по България” Константин Иречек подробно описва срещите си с „разкошната Батовска гора”.
Долината крие легенди и предания, но живеят и спомени за народни закрилници. Десетилетия наред из долината и гората са бродили хайдутите Караиван и Щерю Певтичев, Жельо войвода, Димитър Калъчлията, Стоил войвода…След освобождението от турско робство най-известният между тях - Пейо Буюклията – угаснал в самота в малка воденица край село Батова.
От поколение на поколение се предават имената на тукашните хайдушки сборища Бялата скала и Сламата. Дълги години в местността Славната канара се провежда през лятото съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа”. В тази местност още личат стените на късноримска крепост и скален манастир, както и незаглъхнала каменна чешма от Възраждането. Има и следи от кръстоносците на Владислав Варненчик, които били преследвани, хванати в клопка и избити от турски башибозук по онова време… Днес млади и стари люлеят хайдушката долина с песни и народни хора. Кавали проточват гласове, трепкат гъдулки, придружават ги гайди…
Много богата и разнообразна е флората на долината. В пазвите й, на площ 65 хиляди хектара, се издигат тежките корони на дъбовете, растат тополи и церове, брястове, върби и липи, рядко срещаният източен бук, оцелял по някакво чудо сред гората. Тук обитават над 60 дървесни вида, сред които е дивата лоза с черните си плодове. Срещат се и над 70 растителни вида. Между цветните най-разпространени са божурът, съсънката, момината сълза, синчецът…Игликата не е само жълта, а сбор на много цветове – синьо, лилаво, виолетово, червено… Този неповторим природен кът е царство на славеите и на още много птици.
Сенчестите долове и усойните кътища, оплетените с къпина и гъстаци дървета в долината наподобяват джунглата. Пътеки водят в притулени места, където една част от флората на поречието таи диханието на вечната пролет. В тези места бръшлянът, поветът, мишият трън запазват листата си и през зимата. Установено е, че 202 дни от годината тук температурата е над 10 градуса Целзий. Долината е отворена към морето, неговият дъх я топли, оживява и закриля…
Но тук има и друго царство – на Ловеца. Ловни дружинки кръстосват долината и гората по законни пътеки. Грижат се за дивеча, заселен в царството им. Но ведно стрелят и убиват я някоя кошута, я някой елен лопатар или натежал от лакомия глиган… Тогава този извор на здраве и красота замлъква, стаява се от страх, прибира се в хралупата си. Може някоя ловна сачма да го улучи в сърцето и да спре дъха му завинаги. А и реката може внезапно да пресъхне.
