До реката и между двата й бряга

Д о реката преминава животът ни – и между двата й бряга.

Откъде ли се взе това хлапе?

Духнал го вятър, на брега на реката довял... Тежи с дрехите колкото прашинка, а колелото му – по-голямо от него. Но се перчи. Ще се гмурка с батковците в дълбокия вир. Ще се обливат с пръски вода и смях.

После ще хвърля несръчно въдица (как се оплете влакното!), за да улови риба за вкъщи. Ще поглежда плахо към отсрещния бряг и по свечеряване - хайде обратно!

И така цяло лято.

***

Аз бях това хлапе. Като дете не преминавах на отсрещния бряг. Див ми изглеждаше, обрасъл с буренаци, тръни – страхувах се дали там няма чудовища. Дръпнах нагоре – младеж с набола брадичка и силни мускули (колелото ми стигна до кръста). Реката бе нищо за широкия ми размах и я преплувах. Нямаше чудовища – оказаха се хора.

Реката ни разделя, за да търсим и намираме приятели. Човек не може да опознае света, ако не премине на отсрещния бряг...

Щом хората преминат реката, чудовищата ги напускат и бягат в приказките.

 

ЧИЧКОТО – НА СВОЯ БРЯГ

Позакръглил се – чичко с коремче като голямо бомбе. На пикник:

- Я, булка, сложи биричките и динята да се поизстудят... Аз ще се изтегна на сянка – тук съм в свои води...

***

Аз бях този чичко. Превземах километрите, позабавих темпото и ударих спирачки. Хвърлих котва на своя бряг. Тук беше най-сигурно – утъпкан бе пътят до реката – на пикник със старите приятели, семейството.

Реката ми бе до колене.

- Ох-ох-ох! Лед студена, ама кеф!

Правехме каквото си поискаме. Върху тревата постилахме пъстър килим от фасове, пластмасови чаши и бутилки. Какво ли не!

- Жена, каквото не, вържи в найлоново торбе! И в храстала-ци-те... След мен и река, и потоп...! Тоя бряг е мой за пикника... Иначе да не би да са ми го харизали – да си го чистят! Айде, кой от къде е! И по утъпкания път.

В апартамента с жената си лафехме за деня край реката. И кой е хванал по-силен тен. Тя – на нейния бряг, аз – на моя...

Приятелите – където си щат.

 

КОЙ ЛИ ЩЕ ТИ ДРЪПНЕ СЯНКАТА?

Това се случи в деня, когато слънцето не изгря. Мъжът научи, че чужд бряг е приласкал жена му... Бил поддържан – окосен и чист, със свежи, ухаещи рози...

Изоставен, той потърси близостта на реката – пред нея да се изповяда. Плискаше лицето си с вода – да се не видят сълзите...

Воля им даде за едно хлипане само. Но мъка го теглеше – да се удави...

Сви мъката в юмруци. Разтвори ги. Погледна дланите на ръцете си – едната и другата като делтата на реката бяха...

- Още живот тече в жилите. След отлив идва прилив... Ще се взема в ръце! Ще я взема в ръце...

И загреба към чуждия бряг.

Този мъж бях аз.

Реката. Жената.

Реката е само вода.

Без твореца, без неговите мисли, въображение и думи, няма кой да я обрисува и да й придаде образ. Единствено творецът има талант да опише реката и света около нея.

Макар че тя е неописуема. Като жената. Ще я преплуваш от единия до другия бряг, но е невъзможно да я владееш – виж, че се удавиш...

Красива е. С разпуснати коси – оттук до морето – а в дълбините й злато просветва, от птичи поглед – сребърната й нишка...

Ако не й отстреляш птиците, ако не й отровиш живинката, ако не се грижиш за нея и я изоставиш, загубена сред шубраците и дървищата – с гнева си да те залее.

Лека вълна излезе – погали нозете ми.

 

КАК СЕ СТОПЯВА БОМБЕТО

От Господ ни е дадена реката, останалото – от хората... Употребяват я, за да се товарят един друг. Да изхвърлят и скрият в нея мръсотията си.

Назначиха ме за превоз. Но не товар ми стовариха, а тегло. Уж порех напред, навирил нос, а задницата ми потъваше... И така – докато привърших горивото. Докато ми пречупиха перките. Накрая ми врътнаха един водовъртеж, за малко храна на рибите да стана...

Каквито са отношенията между хората, такова е и отношението към природата.

Назначиха ме за промишлен отходен канал. Без пречиствателна станция. Не съществувала никаква опасност за флората и фауната, защото между човека и реката „имало химия”...

Когото видя обърнатите коремчета на рибите в жълтеникавата вода, коремът ми също се обръща... Така се стопява бомбето...

 

ПОД БОМБЕТО – БЕЛИ КОСИ

Старец съм. Преминавах от един бряг на друг. Хвърлих котва.

Не се откъсвам от реката. Вече мятам на сигурно, но мислите ми не в мряната, а във водата, преминаваща пред очите ми:

- Господи, като реката сме – извираме на чисти струйки. Шмугваме се нанякъде, повлечем се по течението... За превоз на товари ни използват, за отходен канал... Затлачим се. Помътняваме и така си отиваме...

Но сме част от движението й.

До свечеряване.

При нея ще ме намерите и до сутринта – бял и студен, огрят от първите лъчи на слънцето. До вчера прашинка, днес - неподвижен камък на брега на реката...