Спомен за Иван Черкелов: "Той чегърта времето с антропологична прецизност"

Т ази сутрин, на 65-годишна възраст, е починал големият Иван Черкелов (16 януари 1957 – 19 юли 2022) – един от най-талантливите, духовно целеустремени и безкомпромисни филмови хора. Скръбната вест съобщиха от Филмотечно кино "Одеон".

Роден е в Ловеч. Син е на д-р Виолета Мишева и на великия актьор Георги Черкелов. Завършил е кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 в класа на Георги Дюлгеров. Дипломната му работа е филмът „Балада“.

Иван Черкелов изглеждаше непоклатимо консервативен и последователен в заниманията си с една тема в авторското си кино – хаоса в душата на човека.

В „Парчета любов”, “Търкалящи се камъни”, “Стъклени топчета”, “Обърната елха” (заедно с Васил Живков), “Раци”, „Семейни реликви”, той се интересува от търсенето на Смисъла - и едро, и детайлно, и тревожно, и мъдро. Взрян надълбоко в света наоколо, във филмите си Черкелов сякаш въплъщава тезата на Камю за живота като „нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики”.

Автобиографичност/биографичност до степен на изповедност е един от най-ярките кинематографични кодове във филмите му. Той чегърта времето с антропологична прецизност и създава своя реалност – магична и вибрираща, която не можеш да сбъркаш с никоя друга.

Уникалното кино на Черкелов е колкото монотонно, толкова и въздействащо. В него радостта не е често срещана, но пък е радост да го гледаш, написаха в социалната мрежа от кино „Одеон” за Черкелов.

По време на 24 София Филм Фест преди две години режисьорът представи филма „Не влизай в пререкания с персонала на банята”, където е и сценарист, а зад камерата е един от най-изявените оператори в българското кино – Рали Ралчев.

Иглика Трифонова, режисьор:

Адски тежко е.  За мен той беше един от най-близките ми приятели и има огромно значение в живота ми. Иван вдигна летвата и като отношение към изкуството, към нравственото, с изключително присъствие. Малцина са хората като него. 

Знаехме, че трябва да се приготвим за най-лошото, но никога не е възможно. Страхотна загуба, от тези, след които животът никога няма да е същият.  Имахме изключителна близост. Ние живеехме в един кръг, който ни съхрани в това безвремие. Много е трудно той да бъде описан с думи. Каквото и да кажа, то ще звучи като познато, като клише, а той беше извънредно различен. 

Геновева Димитрова, кинокритик:

Тази сутрин ни напусна любимият ми български режисьор Иван Черкелов, на 65 години. Някак нереално изглеждаше възрастта за този духовен човек, с изглед на хипар. И все пак, както е верен на любовта си към рока, през всичките години от излизането на славния му  дебют „Парчета любов“, променил лицето на българското кино, той изглеждаше непоклатимо консервативен и последователен със заниманията с една тема в авторското си кино – хаосът в душата на човек. 

„Парчета любов“, Търкалящи се камъни“, „Стъклени топчета“ , „Обърната елха“, „Раци“, „Семейни реликви“…, той се интересуваше от търсене на смисъла, и едро, и детайлно и тревожно, и мъдро, и красиво. Взрян надълбко в света наоколо, във филмите си  Черкелов сякаш въплъщава тезата на Камю, за живота като нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики. 

Автобиографичност, биографичност, до степен на изповедалност, един от най-ярките кинематографични кодове във филмите му.

Той чегърта времето с антропологична прецизност и създава своя реалност, магична и вибрираща, която не можеш да сбъркаш с никоя друга. 

Преди няколко години, мисля че още излизаше вестник „Култура“ или вестник „К“, ми каза в разговор следното : „Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорещи за едно и също, подобно на старата група „Блек Сабат“, бих казал, че тези филми, и аз между тях, приличаме на църква на гробище. Този църква не е като другите църкви, там няма сватби, кръщенета, няма празници, няма разнообразие, поводът винаги е един и същ, но не може и без такава църква.  

Поклон пред великия Иван Черкелов!

Людмил Тодоров, режисьор:

Преди два месеца, при едно наше чуване с Иван, той каза, че се чувства достатъчно добре да пазарува, да готви, да излезе на разходка, и даже да шофира току-що ремонтираната си кола. Като знам колко слаб и немощен се чувстваше напоследък, се учудих, че състоянието му се е подобрило така рязко. На другия ден Иван ми се обади по телефона. Попита ме къде се намирам в момента. Аз си бях вкъщи. Излез, моля те, на балкона и погледни надолу, каза той. Излязох на балкона, погледнах надолу и видях Иван до паркираната пред блока кола. Беше излязъл от нея и ми помахваше.  Помахах му и аз, поканих го да се качи, той отказа и понеже се бяхме разбрали да се видим, попитах дали това тук го броим за виждане. Не, каза той, това тук го броим за помахване. Отново го поканих да се качи, но той обясни, че не може, защото е зает - днес трябвало да помаха на още доста хора и нямал време за гости.

После седна в колата си и потегли. Няколко дни по-късно се видяхме у тях, говорихме дълго, говорихме хубаво, смяхме се, но кой знае защо моят последен спомен с Иван не е от тази наша двучасова среща, а от помахването пред дома ми. По-късно нашият общ приятел, операторът Стефан Иванов, каза, че той също си е махал с Иван от своя балкон. Иван харесваше песента на Щурците "Среща". Който се сеща за нея, ще разбере какъв човек беше той. Да си махаш с Иван беше уникално, незабравимо преживяване.              

Поклон пред паметта му!