З а съжаление ни е напуснал един от талантливите ни български художници Иван Димов (1943-2024). Това съобщиха от издателство „Захарий Стоянов“.
„Отиде си още един от фалангата блестящи майстори на пластическите видения – Иван Димов. Когато преди години Светлин Русев напусна тази печална земя, Иван Димов възкликна: „Без Светлин е тъмно!“ Сега, когато и Иван Димов отпътува към страната на вечните сънища, забелязваме, че здрачът около нас се сгъстява. Съвременното българско общество губи един от най-вдъхновените посланици на духовната светлина“, казват те.
За Иван Димов чл.-кор. Иван Гранитски казва: „Ако словото е в началото, то сигурно рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни образи, тя е първоначалното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, конструкции. Всеки художник, проникновен говорител на естествения живот, на вибриращите тайни на природата, въплътени дори в банално всекидневното трептене на един падащ есенен лист, или вслушващ се в неочакваните дисонанси на внезапни пролетни бури, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или експлозивни зимни щормове, може би трябва да бъде подчинен на всеобхващащата естетическа концепция на закона за единство на енергията. Художникът Иван Димов има интуитивното усещане и разбиране за вселенските параметри на този закон“.
В ранните рисунки на Иван Димов преобладават ефирният щрих, намекът, едва загатнатият подтекст, внушението на непринуденост, безгрижност, веселост, невинност („Раздумка“, „Момиче с шапка“, „Забравени от Бога“, „Горна баня“, „Пладне“, „Българско семейство“, „Почивка на море“, „Малкият човек“, „Живот в полето“), съобщава още той.
По думите му, в по-късните рисунки откриваме задълбочения психологически разрез на лицата (ако говорим за десетките впечатляващи портрети) и мащабното насищане на груповите композиции с многопосочни културни алюзии („Под лозата“, „Самота“, „Живот на село“, „Някаква надежда“, „По-следната къща“, „Малък свят“, „Среща по пътя“, „Завръщане на пролетта“, „Разходка с коза“, „Тъга за Родината“, „Ослековата къща“, „Зимата на живота“, „За кого бие камбаната“ и пр. ). Според Гранитски Иван Димов има любими типажи, към които се връща постоянно през годините. Изкушава го например голото женско тяло, но колкото и странно да е на пръв поглед, еротиката тук е почти напълно изместена от трагичното самовглъбяване.
„Иван Димов изгражда приказни, заредени с баладична светлина сюжети и образи. Отново ще видим любимите образи на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщичка, или на полето, леко попривели рамене, с ръце попукани от труд, с неизменните забрадки, изпод които надничат нежните очи на тъгата, но и на всеобхващащата любов. Българката според Иван Димов е най-възвишеното нещо на света, тя е не само продължител на живота, но и на крехките си плещи носи оцеляването на Отечеството през войни, преврати, метежи и прочее социални сътресения. Докато мъжете са в бран, тя се грижи за оцеляването, потомството и най-важно – съхранението на българската култура, обичаи и обреди, тъчейки черги и сукмани, из които наднича слънцето на божествена хармония, и пеейки народни песни, в които е въплътена хилядолетна мъдрост и красота, чувството за чест, дълг и достойнство“, разказва още Гранитски.
криза, която тихо расте" />
