От етажа под нас звучи концерт на Веселин Маринов. "Аз вярвам, че нашата малка страна ще стане хубава, както си беше!" -- казва певецът и запява под дъжд от аплодисменти "Аз знам, Българийо, аз знам, че няма друга като теб!".
Отнякъде чувам и химна. "Горда Стара планина, до ней Дунава...", а в детската стая дъщеря ми рецитира "Аз съм българче". Репетира за училищното тържество, което ще е под наслов "Българче да се наричам". Миналата година насловът беше "Българче да се наричам", а по-миналата - "Българче да се наричам".
По телевизиите дават Иван и Андрей, Андрей и Иван, Иван, Андрей, Андрей и Иван. А също и концерта на Слави No mercy, който наистина оправдава родолюбивото си заглавие...
За да се заредя с патриотизъм, отварям статията на родоначалника на книгоиздаването в България Христо Г. Данов "Що правят хората и що правим ние":
"Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа!"
Успокоявам се, че статията е писана през 1871 година, т.е. цели седем години преди Освобождението, и спирам да я чета....
"Аз съм българче и расна в дни велики, в славно време" - кънти гласът на дъщеря ми, докато си тананикам "Аз знам, Българийо, аз знам, че няма друга като теб!
"По новините съобщават, че една от жените, които се изпотрошиха в падналия асансьор на "Майчин дом", е родила по спешност. Асансьорът трябвало да бъде поправен през юли миналата година, а отгоре на всичко бил тройно претоварен. Паднал от високо и се разцепил под краката на бременните.
Чудесна българска метафора!...
В интернет попадам на характеристика на българите, направена от първия външен министър след Освобождението Марко Балабанов:
"Подлост в характерите, превишена, но гола самонадеяност, чувства развалени, своекористност във висша степен, общо междуособно недоверие; бедност от силни и просветени убеждения, прибягване до най-подлите и до най-подземните средства за достигане на лични и низки цели; тайни и явни действия за омайване на по-простите и на по-слабоумните, злоупотреби със святото име на правдата и с чувствата на народа за потулването на най-разтленните стремежи; гордо проникване на грубото невежество, върлуване на демагогията и безчинството, презрение на всяко благородно чувство, на всяка чиста мисъл, на всеки честен характер, на всяка безкористна преданост; лишение от вяра в каквито и да са начала, низост в идеите, раболепство в поведението, несъобразност в разискванията, непоследователност..."
Спирам да чета и нея, заглеждайки се през прозореца. Тъкмо е подухнал вятър и из въздуха феерично се носят разноцветни найлонови пликчета...
Пускам радиото. Двамата водещи обявяват празничната тема "Как да честваме 3 март".
Водещ 1: Са, тва е въпрос, нали, на личен избор, нали. Аз предпочитам, нали, да е в дискотеката, нали.
Водещ 2: Ма шо не съ скрийш, бе!
Водещ 1: Не, бе, верно, кво лошо има да е в дискотеката?
Водещ 1: Ха-ха, ми на плажа не искаш ли? Супер яко шъй !
Водещ 2: Аре стиа, бе! Как през март на плажа, бе?
В разговора се включват и слушатели, като всеки от тях се сеща да честити на водещите националния празник. Всички си говорят на "ти"...
Продължавам с патриотичната си самоподготовка, изваждайки от библиотеката списание "Философски преглед" от 1933 г. В него е публикувана студията "Духът на отрицание у българина" на философа Найден Шейтанов, а погледът ми попада директно на откъса:
"...апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички..."
... Празнична разходка по ул. "Иван Хаджийски". От една плаваща плочка изригва гейзер от кал, който се изплясква върху палтото ми. Бездомните кучета, натръшкани около гигантската локва в средата на улицата, ме поглеждат с интерес. Внезапно от един прозорец зазвучава музика. Не мога да повярвам! Шопен...
"Оптимистична теория за българския народ" е чудесно заглавие - мисля си, докато крача с повече оптимизъм по улицата, кръстена на нейния автор. А той тъкмо в "теорията" си е написал:
"Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие."
... Установих, че наистина обичам България, едва когато прелистих и спомените на поета Кирил Христов. Установих го по това, че плачех, докато четях:
"Но ето на няколко крачки и гроба на Алека. Върху кривнал кръст едва се четат няколко букви от тъй скъпо име. Чувство на тежка обида изпълни душата ми. Гробът на най-обичния от интелигенцията български писател, автора на най-популярната българска книга, е на изгубване. Хлътнал, буренясал, някакви нечисти книги, хвърлени там от случаен минувач...
Няма приличие нито в живота на тоз народ, нито на гробищата му, дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметници на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единствено оправдание за съществуването на това полудиво племе.
Спи, спи, скъпи покойнико, ти, който разсмя България така, както никой не бе я разсмивал, откак съществува на света български народ! Ти заслужаваш поезията на тоя хлътнал, запустен, забравен гроб. Един банален паметник, додето бай Ганю и неговите деца, и неговите внуци са властни в България, би бил може би по-голямо кощунство."
Източник: dnevnik.bg
Последвайте ни
