П о случай завършването на Випуск 2016 г. писателят Георги Господинов говори пред зрелостниците в Американския колеж в София.
Споделяме с вас вдъхновяващата му реч без редакторка намеса.
Скъпи ученици от Випуск 2016,
Вие сте в центъра на този ден, а тайно ще кажа и в центъра на този век.
Благодаря ви за вълнението, че съм с вас. Вълнувам се, надявам се, че и вие се вълнувате, въздухът между нас е пълен с вълнение и това е прекрасно. Преди да е изчезнало, нека ви го кажа на ухо, запомнете това вълнение, крийте си го в джобовете, хванете го в шепа и никога не се разделяйте с него, през всичките години, които следват отсега нататък. Ако един ден усетите, че не се вълнувате, веднага си спомнете този следобед. Спомнете си го спешно, като бърза помощ, като сървайвал кит. Човек не бива и не може да живее без вълнение.
Поканен съм тук да кажа няколко думи само защото съм малко по-голям и по известно стечение на обстоятелствата съм написал няколко книги, които, кой знае как, са развълнували известен брой хора. Предполага се, че всички, които говорят от това място, знаят повече за света и живота и могат да споделят това знание, с лекота, така както някой продава марули и краставици на пазара.
Нека кажа още в началото – не знам повече за живота от вас.
И с времето разбирам, че онова, което съм знаел като малък и вече съм забравил, е било същинско знание, знание през сърцето. Цял живот после, през книгите и опита с другите хора ние всъщност се мъчим да стигнем до изгубеното знание на детството.
И все пак ще се опитам да изброя няколко важни, според мен, крехки и неуловими неща, които през годините съм отсявал като малки песъчинки. Ако ви свършат работа на първо време, ще бъда щастлив.
За вълнението – вече казахме. Разгаряйте го, грижете се за него, вземайте си по малко винаги, когато ви стане студено.
Любопитството към света и към другия до нас е също от тези златни песъчинки, които лесно се губят, а са толкова важни. И също са свързани с вълнението. Казано просто – не спирайте да се учудвате. Не случайно думите „чудо” и „учудване” на български имат общ корен.
Спрем ли да се учудваме на света – чудото изчезва.
Има още нещо, трето, което на мен ми се струва важно – емпатия към другия, съпреживяване, съчувствие. Толкова е просто и толкова важно. Сигурен съм, че някои от вас тук ще се насълзят, ако видят плачещ човек, ще изпитат болка, ако узнаят за болката на приятел, ще погалят уплашено дете. Това е една особена грамотност на сърцето.
Днес вие ще получите своите дипломи за завършване. Вътре ще пише колко сте добри по литература, математика, физика, история, химия…
Но има и едни други, невидими дипломи.
За тях вълнението, любопитството и съчувствието към другия, чувствителността и тази грамотност на сърцето ще бъдат важни. Никой няма да ни изпитва, никой няма да ни ги преподава специално. Никой освен живота. Искам да кажа, че истинското учене започва сега. И нямам предвид университетите, където ще отидете от есента.
Много от нещата, които научих за света, научих от книгите. Преди време писах, че четящият човек е красив. Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво. Става дума, разбира се, за онова възвишено разбиране на красотата, която е не само естетика, а и етика. Ще кажа пак –
четете, бъдете красиви и смислени.
Минете красиво и смислено през целия си живот.
Четях безразборно като по-млад и в това има известно очарование. Човек не знае коя книга ще се окаже в точния момент лична за него. Може би ще останат 10-15 книги, които ще са важни за нас, но докато ги открием, ще трябва да преровим библиотеки.
Четете – подредено или безразборно. Четете, когато сте уплашени или спокойни. Когатo са ви изоставили или вие изоставяте някого – и в двата случая болката е голяма.
Думите могат да утешават. Могат и да нараняват, разбира се.
Не се страхувайте да бъдете разколебани, несигурни, да опитате вкуса на тъгата понякога. Човек е направен и от такива неща. Потопени сме в култура на успеха, която ни кара непрекъснато да показваме сила, увереност, да бързаме и да печелим. Ще призная, че едни от най-важните събития в моя живот са онези, които така и не са се случили. Неслучилите се неща, както неслучилите се любови, понякога траят по-дълго и са извор на друго знание.
Провалял съм се много пъти и сега си давам сметка колко истински нормален съм бил точно в тези моменти.
Човек има право на провал.
Особено, когато е млад и нещата са поправими. Това е част от капитала на младостта, ползвайте го добре. Искам да кажа – опитвайте, опитвайте сега. Елиът, един от най-любимите ми поети, казва: „За нас е само да направим опит, останалото не е наша работа…”
Имам няколко любими автора, които обичам да си препрочитам все едно вземам лъжица ягодово сладко от скрито бурканче. Няма да ги изброявам, вие ще си ги откриете. Ще завърша с един от тях, когото от сърце препоръчвам, казва се Хорхе Луис Борхес, сигурен съм, че го знаете.
Той разказва как веднъж бил в пустинята, с приятели. Хрумнало му нещо, навел се, взел шепа пясък, направил няколко крачки по-нататък и отворил шепата, и пуснал пясъка. Когато го попитали какво прави, отвърнал просто – променям пустинята.
Защо разказвам тук тази история?
Защото ще ви се налага да променяте пустиня. И защото промяната на пустини може да започне с една шепа пясък и няколко крачки.
И ето как човек се изкушава, като казах пустиня, още една кратка притча, за бедуините, които, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени (камилите са издръжливи същества, както знаем). Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат. Те знаели, че душата има своя скорост, малко по-бавна е и човек трябва да я изчаква, за да не се изгубят един друг.
Това искам да ви кажа накрая – когато пътувате и променяте пустинята, спирайте от време на време, отворете книга или просто стойте в един следобед и съзерцавайте нещо, мислете си нещо или просто се отнесете, както казваме тук.
Дайте време на душата си да ви настигне.
Скъпи зрелостници, какво друго мога да ви кажа в този късен следобед, освен да пожелая на всички нас тук наистина да запазим вълнението си от този кратък момент, в който сме заедно. Вълнуващите моменти не са безкрайно много в живота. Да запомним облаците в тази минута, небето, светлината на следобеда и тишината между думите. Да, тази тишина.
Впрочем знаете ли, че 8 минути и 19 секунди е времето, в което пътува светлината, за да стигне от слънцето до земята. и ако един ден, не дай боже, слънцето спре, ние ще имаме отпуснати цели 8 минути и 19 секунди, в които светлината още пътува, цели 8 минути за най-важните неща.
Благодаря ви, че за 7-8 минути от живота си бяхме заедно!
