Малката българска Виена

Н�о �ога Русе е бил най-важният град на България, днес обаче е далечна провинция. И все пак: традиционните връзки на града с Европа постепенно се съживяват, пише Рудолф Херман в статия за "Нойе Цюрхер Цайтунг" (nzz.ch).

"Стой!" Полицаят енергично възпира с ръка пътниците, пристигнали с влака на русенската гара. "Най-напред - паспортен контрол!"

Изминаването на

80-те километра от Букурещ до Русе с влак са си същинско приключение.

За преодоляването на това разстояние са нужни точно три часа - не само заради граничния контрол, но и заради скоростта на остарелите вагони. И ако във времената на Студената война сте пропуснали "удоволствието" да преживеете нервността на граничния преход в социалистическия свят, можете да наваксате поне донякъде между Гюргево и Русе.

Строги гранични полицаи патрулират с кучетата си покрай влака или претърсват вагоните за контрабандни стоки. След проверката влакът може да поеме към импозантния железен мост, по който на  две различни нива преминават влаковете и автомобилите.

Централната русенска гара впечатлява с бомбастичната си архитектура и в това няма нищо чудно, тъй като мястото има символично значение - през 1866 тук е открита първата българска жп-отсечка, стигаща до Варна.

Монументалността на сградата обаче влиза в остър контраст с интензивността на движението - заминаващите и пристигащите влакове не са повече от двайсетина.

Чувството за непропорционалност се усеща и на огромния площад "Свобода". Той е един от най-красивите български площади и би подхождал чудесно на един едномилионен град. Русе обаче има само 160 000 жители.

В чудесно обновения център на града изпъква архитектурата в австро-унгарски стил. Именно тя е и причината, поради която градът е наричан "Малката Виена". Подобно на "голямата сестра" по-горе на Дунава, този архитектурен стил придава на града помпозност, която някак не отговаря на русенската действителност.

Да, славните времена на "Малката Виена" са в миналото. Някога Русе е бил най-важният град в България - не на последно място заради стратегическото си положение на Дунава, оценено още навремето от римляните. Градът преживява истински подем и по време на османското господство - жп-линията до Варна е първата в цялата Османска империя.

Къде е Русе днес?

"Днес обаче сме на края на света", казва русенецът Мартин Иванов. И действително - пътищата, които водят до Русе, са твърде дълги: София е на 400 км, при това по лош път, Варна е на 200, а с влака се стига дори по-бавно, отколкото с кола.

"Естественият гравитационен център всъщност би трябвало да е Букурещ, но в междусъседските отношения все още се усеща резервираност", смята Мартин Иванов.

Като ръководител на организацията "Елиас Канети", посветила се на културния обмен и политическото и научно развитие на населението, той се е заел да сложи край на "относителната изолация" на Русе.

"За нас културният обмен има много широка база", казва Елиса Калоси, която отговаря за проектите на организацията. Италианката е пристигнала в Русе след следването си в Берлин. Тя обяснява, че "Елиас Канети" се занимава не само с литературни четения, прожекции на филми и концерти, но проявява интерес и към субкултурата. Затова в програмата на организацията е включен и скейтърски фестивал.

Елиса Калоси работи с младите хора и по още един проект, който обаче напредва много бавно: в родната къща на Елиас Канети е на път да бъде създаден културен център.

НПО и доверието на хората

Спокойно можем да твърдим, че не само впечатляващата архитектура в центъра на града свърза Русе с Европа. Организацията "Елиас Канети" също благоприятства развитието на междукултурните отношения.

Елиса Калоси и Мартин Иванов обаче недоумяват защо местният университет и местните власти проявяват толкова малък интерес към тяхната дейност.

Иванов, който се ангажира и в една неправителствена организация, разказва, че в България на структурите на гражданското общество не им е никак лесно. Той разяснява, че политиците искат послушен неправителствен сектор, а населението се отнася по-скоро скептично към фондациите и организациите, тъй като вижда в тях предимно инструменти на политиците, а не структури, които биха могли да бъдат полезни.

Иванов се оплаква и от още нещо: че вместо да приветстват работата на сектора на гражданското общество, политиците се опитват да монополизират колкото може повече обществени сфери.