Футболният хулиган не се справя с живота

И�и �инските футболни фенове не можем да се превърнем в хулигани. Имаме спирачки - знаем, че спортът е спорт, защото се играе по правилата на феърплей.

Хората, които рушат и нападат на стадиона и около него, са агресори, те не са спортсмени. Спортът изисква уважение към усилието за постигане на желаната цел.

Другото е психопатология на хулиганите, които се преструват на фенове, за да ги забележим. Важно е да осъзнаем, че законите (дори най-строгите) сами по себе си не могат да свършат работата на възпитанието и психотерапията.

Тези, които рушат, не са истински фенове, а футболни ултраси. Футболният ултрас както у нас, така и в другите "болни от футбол" страни е човек с реални, макар и невинаги ясно осъзнати, емоционални и психо-социални проблеми.

Тези проблеми са свързани с хроничните му трудности да се адаптира към обществото. За тях той не намира нито на индивидуално, нито на обществено равнище друго решение освен невротичното, агресивно-защитно поведение.

... Футболни запалянковци, които имат такива проблеми, се събират ситуативно или се организират в псевдо-фен групи. В тях се потапят в анонимност, която дава възможност за по-примитивни и насилствени форми на изразяване.

... Крайните привърженици на даден отбор се идентифицират с някои от външните, униформените, символните атрибути на отбора. Но това е само на повърхността. Под нея е агресивната самозащита от нерешените им човешки проблеми извън и отвъд футболните симпатии.

Всъщност ултрасите се идентифицират с фантазията си, че поведението им в "агитката" може да намали фрустрацията им и малоценността им в останалата част от живота им.

... Насилието (футболното също) се поражда от слабостта, от малоценностните преживявания, от чувството за лична психо-социална неадекватност, от системните затруднения на повечето от тези хора за градивно справяне със задачите на живота им.

Също и от дефицита на интелектуални и морални системи за саморегулация. Но и от усещането, че си жертва, която може да се разправи с агресията на живота също чрез агресия - собствената на стадиона.

... Подобни организирани или ситуативни общности от ултраси имат нужда от сблъсък и наивни последователи, за да получат опиянение от това, че са сила, фактор, армия, част от отбор. Това е едно невротично, тоталитарно състояние на ума и не случайно много от ултрасите се държат като неонацистки шпицкоманди.

Нека сме справедливи - голяма част от хората и общностите в българското общество, както и медии и много публични институции имат същите адаптационни проблеми и психо-социални дефицити.

И, естествено, реагират също толкова невротично на всеки инцидент - футболен, политически или социален. Изявите на ултрасите и футболното хулиганство като цяло са само част от симптомите за психо-социална незрелост в обществото ни...

Затова, ако искаме да се научим да удържаме групите на футболните ултраси, трябва да ги разглеждаме в реалния контекст.
----------------------------------
Пълният текст на коментара на Пламен Димитров, председател на управителния съвет на Дружеството на психолозите в България, четете в 24chasa.bg.