В о оследните дни вниманието бе фокусирано върху един тревожен за София и страната проблем: бизнеса с просяци. Надеждата и този път е, че отвъд фасадните изявления ще се намери трайно решение за тази мъчителна язва.
"Просията в София е организиран бизнес. В столицата вече идвали групи от провинцията, които през деня "работят", а вечер се прибират." Из новините на Вести.бг
В знаменитата си биографична книга "Моят последен дъх" великият Луис Бунюел разказва и опита си на мегаполисен човек и тъкмо към този опит принадлежи твърдото му решение да не помага на просяците по улиците на големите градове. Чела съм книгата в младостта си, когато по столичните улици нямах възможност да се сблъскам с просяци, а същевременно нямах и възможност да пътувам, за да ги срещна другаде.
Просията като основна сюжетна линия в София
Следващото ми познавателно стъпало по темата бе отново свързано с изкуството, изкачих го, след като гледах филма на Кустурица "Циганско време". Бизнесът с просията бе сред основните сюжетни линии. Сега също е сред основните сюжетни линии, но не на изкуството, а на всекидневието на столичани - та категорично можем да се присъединим към извода, че просията е организиран бизнес.
Но във всеки бизнес, естествено, има и прохождащи аматьори, допускам дори сред окаяните възрастни хора да се срещат и такива, прекрачили всичкия си вътрешен срам и протегнали трепереща от паркинсон ръка за някоя стотинка или къшей хляб.
Човек е склонен да подкрепи с някой лев и млади музиканти или певци по улиците и подлезите на София. Но най-често ставаме свидетели и донякъде жертви на агресивни и неприятни професионалисти, които са в състояние да заличат всеки пристъп на милост и съчувствие и у най-мекушавите.
От угризенията към въпросите
Вътрешните терзания да подкрепиш или не просещия предполагам са кодирани у всекиго, угризенията, че подире ти хленчат гладни деца или сакати и безпомощни същества, винаги си остават.
Столична община, май за първи път откакто избуя просията, прогласява някакви мерки за овладяване на проблема, създава мобилни групи, чиято работа е съсредоточена върху бездомните деца. Не съм в състояние да отсъдя дали има пряк резултат или това е поредната кампанийна акция и подобно на други ще мине, и ще замине, а просяците ще си останат.
Отвъд нравствената тревожност и социално съчувствие, съществуват поне три въпроса, които също не ми дават покой. Първо, как се случва преди официални визити на световни лидери или провеждане на високи международни форуми София да бъде видимо "обезпаразитявана" откъм просяци, къде се дяват те, кой ги прибира и обгрижва, кой сетне отново ги пуска или разставя? Ако има работещ механизъм като временна мярка, то невъзможно ли е да се приложи и като постоянна?
За ефективността на социалните политики
Второ, част от местните данъци не влизат ли в употреба за социални проекти и програми? Социалните служби към Столична община не могат ли да намерят трайно решение на въпроса с просяците, защото никой почтен данъкоплатец не е длъжен да търпи агресията на вонящи акордеонисти, опипващи те слепци и нареждащи проклятия пропаднали типове.
И трето: как злото има толкова сили, енергия и мисъл, та да създаде поредица от стройни организации: на кражби по домовете, на наркоразпространители, на производство на ментета, на просяци, които печелят 2.000 лева месечно? Невъзможен ли е порядък и с обратен знак? Кой носи отговорността за крещящата му липса?
Ще ми се да мога да изпрося поне един задоволителен отговор.
Източник:
БГНЕС/ Петко Налбантов
