Кръстьо Кръстев е роден в София на 12 февруари 1951 г. В продължение на десет години работи в редакция "Хумор, сатира и забава" на Българското национално радио.
За себе си сам казва: "Завършил съм журналистика в Софийския университет - една специалност, която не ме научи на нищо хубаво, освен на това какво мисли Ленин за печата. Все пак, имахме един преподавател, когото много обичам - проф. Стефан Брезински; той ме научи къде се пише пълен и къде - кратък член, къде се слагат запетайки, и това ми върши работа и до ден днешен. Иначе, винаги съм се занимавал с писане на разкази и фейлетони."
През 1989 г. отгива да работи в "Стършел". Два пъти става носител на наградата "Чудомир" за най-добър български хумористичен разказ.
Автор е на книгите: "Снимка с кокошка", "Представлението свърши", "Блус в Подуене", "В собствен сос", "Дзен под кедъра", "Бай Ганьо се завръща" (в съавторство с Й. Попов и М. Вешим).
Пак заедно с тях бе съавтор на знаменитите стършелови спектакли в Сатиричния театър "Смехотерапия" и "Шокова терапия", играни в продължение на почти десет години.
"Кръстьо бе главен редактор на "Стършел" от 1995 до 2003 г. и успя да преведе вестника през най-трудните години на прехода.
Една мъдра и малко тъжна усмивка си отиде.
Спи спокойно, приятелю!", пише в некролога, подписан от Стършелите.
Ето един текст от Кръстьо Кръстев, публикуван в "Стършел" (Starshel.bg) през януари 2009 г.:
Има още осум дела, за да биде цела
Сцени от живота на най-студената европейска провинция
Разхождахме се ние, стършелите, преди година-две из Пазарджик, срещахме се с читатели, беше мека есен. По едно време край театъра дочухме да гърми музика, съгледахме балони да отлитат сред листата на кестените и, привлечени от тези химни и вакханалии, се натъкнахме на отходно място, каквото не бяхме виждали.
Мястото не само излъчваше с все сила песента "Бяла роза ще закича", ами отпращаше към небето червени надуваеми сърца, мигаше с неонова ръка, указваща местонахождението на входа си, а механични дезодоранти пуфкаха аромати на евкалипт и борови шишарки връз посетителя. На стената имаше лозунг. Буквите бяха изписани с красиви зелени лулички и ченгелчета, ръката на автора бе трептяла от вълнение: "Добре дошли в нашата тоалетна! Боре Хигиенистчето."
Преди да влезе в сюблимното помещение с клекалата и прочие, човек се изправяше пред малък олтар от вестникарски изрезки, закачени на стената. В тях местната и централна преса бе отразила душеспасителната дейност на заведението. Не бяха пропуснали да съобщят, че градската тоалетна ще награди с екскурзия в чужбина еди-кой си хиляден свой посетител.
Излязохме на свобода замаяни и известно време избягвахме да се поглеждаме. Какво беше това? Майтап с хората? Чист порив на наивна хигиенистка душа? Черна дупка на кича насред родината, готова да те глътне и да те изплюе в другия край на Европа като екскурзиант?
Тези водевилни въпроси придобиваха и драматичен оттенък, защото въпреки попфолка, балоните, уханието на евкалипт и сините хартиени ленти, развявани от вентилатора, усещането бе за кенеф. За нещо, на което му предстои да измине дълъг път, докато заслужи званието градска тоалетна. И още по-дълъг, докато се окичи с двете горди букви WC.
Досетих се за този епизод веднага, щом у нас се надигна вълна от патриотизъм, предизвикана от авангардна художническа творба пред сградата на Съвета на Европа в Брюксел.
Няма как да не сте разбрали, става дума за арт - инсталация, на която България била изобразена като клекало. Външното ни министерство моментално отрече да има нещо общо с тази работа, министър Калфин поиска изображението да бъде свалено от изложбата.
Говорителката на постоянното ни представителство в Европейския съюз (имало и такава служба!) Бетина Жотева заплаши, че разполага с патриоти, готови да счупят с чукове инсталацията. У нас повикаха в Министерския съвет чешкия посланик и му поискаха обяснение.
Малко по-късно всички вестници писаха, че Дискусионният клуб за социална и местна политика подарил демонстративно тоалетна чиния на горкия амбасадор по време на негова пресконференция. Обаче пропуснаха да посочат, че Дискусионният клуб е на БСП и зализаните с брилянтин комсомолци трябва не да се гевезят пред камерите на телевизиите, а да затрупат с памперси собственото си правителство.В последните години често ни заливаха цунамита от национална гордост. На върха на тези мътни талази се носеха президентът Първанов, директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров, цели партии - "Атака", министри, кандидати за парламента и общонародни хулигани като Боян Расате, който дори не е Расате, ами покровителстван от службите хомункулус.
Колко национална енергия отиде например за анатемосването на някакъв жалък френски порнофилм, заснет у нас! Дори Първанов взе участие в тази бутафория! На корицата на този диск гола девойка седяла върху кофичка с кисело мляко и била стъпила на българското знаме.
Помните ли го това лято, пълно с платени от държавата крясъци? Помните друг път! Минало - заминало!
Ако подобен вулкан от юначество изригнеше посред нощ в ресторант "Сите българи заедно", когато музикантите запеят "Има още осум дела, за да биде цела!" (България, ако не сте се досетили!) и хорото се вие, а ракията се лее, кой ще му придиря! Но когато Първанов пее всенационално тази песен, при това фалшиво, идва ми в повече!
Ами проектът "Батак" на студентката в Германия? Ами как по телевизия СКАТ търсеха адреса й, за да є се случи случка?!Усещането за държавата ни е подобно на онова, което излъчваше посетеният от нас обект в Пазарджик. От България се чува с все сила попфолк, отлитат към европейското небе балони с обещания, проверяващите по САПАРД са пръскани с дезодоранти, докато премалеят, неонови реклами на латиница мигат по покривите є, но усещането отново е като да си в дълбока провинция!
Липсва само лозунг с разкривени букви: "Добре дошли в нашата тоалетна! Гоце Хигиенистчето."
Кръстьо Кръстев
