Ри и П. е човек на перото и имам подозрения, че всеки ден заляга
над словото. Рядко споделя с какво се занимава, а още по-рядко, през
десетилетие, ако не и повече, издава по някое книжле. Никога не
подарява, дава ми да го чета и ловко и взискателно ме препитва какво съм
запомнил и схванал.
Темите му са, както сам се изразява,
"обществено-исторически", обича да чопли и да обръща откъм хастара вече
установени и улегнали тези и да доказва тяхната несъстоятелност. Труден е
за четене, многословието го задръства и съвсем не прилича на мълчаливия
и афористичен Ради, който с едно изречение може да резюмира и да
"закове" най-разпиления и хаотичен разговор.
Та този Ради заварих
да избира резен диня пред сергията на едноокия циганин срещу
автобусната спирка. Заряза покупката и тръгна с мен. Отпечатил статия в
един вестник, дето не съм го виждал никога. Потегли ме към будката
отсреща да си го купя и да чета. Будката, обаче, затворена. На прашното
стъкло бележка - "ОТПУС 11 сеп". (Така
написано: с главни печатни букви, съответно разкривени.) Спогледахме се:
какво повече може да се рече тук?
Човекът работи с пресата, все пак
книжнина някаква предлага. А грамотността му - мрак. Дори не знам защо
Ради все пак реши някак да се произнесе: "Днес така правописват тези,
които продават вестниците. Утре - онези, които ще ги пишат".
Не
желаех този разговор, премълчах си. Даже се и засегнах - все пак
вестникарят от двамата бях аз. Той схвана и примирително замаза
случката. "Лош пророк - рече - добър пророк." И заключи: "В България".
Това
не трябваше да го казва. Това не е позитивно. Това ние си го знаем:
тук, ако предсказваш злото, обикновено познаваш. Ако рискуваш с доброто -
ще сбъркаш. Това дори не са пророчества, смята Спас М., доцентът на
компанията, това са прогнози. Според него Ради се е отдал на
прогностика, модерно занятие в края на миналия век, а днес по-скоро
някакъв мазохистичен футуризъм.
Това за футуризма ме развеселява.
Футуризмът е единственото течение в изкуството, което се споменаваше в
гимназиите от нашата младост - понеже беше младежкият грях на Маяковски,
та можеше да се прочетат няколко реда, от които се разбираше, че става
дума за творци, които се смятат обвързани с бъдещето и създават изкуство
за утрешния ден. Мяркаше се и името на италианеца Маринети. Разбира се,
невъзможно беше да се прочете каквото и да било от него.
След години
преводачът Драгомир Петров ми показа няколко стихотворения, отпечатани
на циклостил. По нищо не приличаха на Маяковски. Нямаше и как да
приличат. Маяковски е възпял Ленин, а Маринети е симпатизирал на
Мусолини. От Драгомир разбрах, че поетът е бил кореспондент при
превземането на Одрин.
Днес в Уикипедия могат да се открият редове за
българите от книгата му за онези дни: "Всички пари похарчени за начални
училища и за войска без вътрешни пътища без извисена култура стоп ни
един университет малко библиотеки още по-малко учители съвсем малко
мислене много оран но нито един неграмотен в страната селяни които умеят
да четат без носталгия без традиция без сантименталности".
Къде вярно,
къде сбъркано - като истински футурист не е много прецизен към
действителността (И все пак: "много оран, но нито един неграмотен"!), попаденията
му сякаш са в бъдещето, между тях и зловещи. Ако по нещо напомнят
листчето от прашното стъкло на вестникарския павилион, то е по липсата
на главни букви и препинателни знаци.
Затруднявам се да река дали това е
поради някаква стилистика на футуристичния текст или представлява откъс
от предавани по телеграфа страници. (Дадено е като извадка от поемата
му "Дзън Туп Туууп", 1914 г..) Така или иначе и двата документа -
единият отпреди век, другият от наши дни - изглеждат пряко указващи
българското бъдеще.
На масата в кафенето коментирахме записката
на отпускаря вестникопродавец от автобусната спирка без цялата тази
справка и без извадката, които сега си правя в интернет. Мненията както
винаги се разделиха. Преобладаващото: че така полека-лека и даже не
съвсем полека, а по-вероятно бързо, ще вървим надолу, докато (това Ради
го каза) слезем на "абсолютната нула".
И другото, позитивното: че от
един момент нататък нещата няма да могат да продължават така и ще се
"разрешат" бурно, чрез взрив. Това второто мнение се появява често на
масата по различни теми и според мен в него има повече безпомощност,
отколкото вяра. Такива взривове идват само в мечтите. И откъде да
дойдат? От Големия колайдер ли?
Никой не се и сети да обвърже тъй
страстната ни беседа с излизането на Официалния правописен речник на
БАН. А и трябваше ли? Във всички случаи вестникопродавецът от спирката
със сигурност щеше да си остане... необвързан. Финалът на безплодния ни
спор както обикновено приличаше повече на махване с ръка.
Доцентът
се сети, че носи фотоапарат и се отправи да заснеме злополучната
бележчица. Ради си спомни, че е тръгнал за диня, и се отправи към
едноокия. Аз просто поех към къщи и едва пред входа се ядосах, че
забравих да припомня на моите събеседници как говорителката в някои
влакове на метрото от години обявява: "Ф-ф-фнимание, вратите се затварят!" - и
никой не се взривява от възмущение, а може би и никой не забелязва.
И
аз самият, като писах за това тук, на същото това място, преди повече от
три години нищо повече не съм направил, нищо не съм взривил и се
подсещам за него само като го чувам отново и отново. И макар да знам, че
това безразличие или невежество вещае ф-ф-фатални последици, покорно ще
чакам прогнозата си да се сбъдне, защото нищо друго - освен още някой и
друг път да го спомене тук и там - един писател не може да стори.
Макар
всеки път да се гърчи, като да го ф-ф-фащат за гушата. И всеки път да
кърши ръце: Ех, г-жо Ф-ф-ф, г-жо Ф-ф-ф, защо я докарахме дотам...
Източник:
Архив на Vesti.bg
