Калин Донков в "Сега": Ф-ф-футуристично

Р�и �и П. е човек на перото и имам подозрения, че всеки ден заляга над словото. Рядко споделя с какво се занимава, а още по-рядко, през десетилетие, ако не и повече, издава по някое книжле. Никога не подарява, дава ми да го чета и ловко и взискателно ме препитва какво съм запомнил и схванал.

Темите му са, както сам се изразява, "обществено-исторически", обича да чопли и да обръща откъм хастара вече установени и улегнали тези и да доказва тяхната несъстоятелност. Труден е за четене, многословието го задръства и съвсем не прилича на мълчаливия и афористичен Ради, който с едно изречение може да резюмира и да "закове" най-разпиления и хаотичен разговор.

Та този Ради заварих да избира резен диня пред сергията на едноокия циганин срещу автобусната спирка. Заряза покупката и тръгна с мен. Отпечатил статия в един вестник, дето не съм го виждал никога. Потегли ме към будката отсреща да си го купя и да чета. Будката, обаче, затворена. На прашното стъкло бележка - "ОТПУС 11 сеп". (Така написано: с главни печатни букви, съответно разкривени.) Спогледахме се: какво повече може да се рече тук?

Човекът работи с пресата, все пак книжнина някаква предлага. А грамотността му - мрак. Дори не знам защо Ради все пак реши някак да се произнесе: "Днес така правописват тези, които продават вестниците. Утре - онези, които ще ги пишат".

Не желаех този разговор, премълчах си. Даже се и засегнах - все пак вестникарят от двамата бях аз. Той схвана и примирително замаза случката. "Лош пророк - рече - добър пророк." И заключи: "В България".

Това не трябваше да го казва. Това не е позитивно. Това ние си го знаем: тук, ако предсказваш злото, обикновено познаваш. Ако рискуваш с доброто - ще сбъркаш. Това дори не са пророчества, смята Спас М., доцентът на компанията, това са прогнози. Според него Ради се е отдал на прогностика, модерно занятие в края на миналия век, а днес по-скоро някакъв мазохистичен футуризъм.

Това за футуризма ме развеселява. Футуризмът е единственото течение в изкуството, което се споменаваше в гимназиите от нашата младост - понеже беше младежкият грях на Маяковски, та можеше да се прочетат няколко реда, от които се разбираше, че става дума за творци, които се смятат обвързани с бъдещето и създават изкуство за утрешния ден. Мяркаше се и името на италианеца Маринети. Разбира се, невъзможно беше да се прочете каквото и да било от него.

След години преводачът Драгомир Петров ми показа няколко стихотворения, отпечатани на циклостил. По нищо не приличаха на Маяковски. Нямаше и как да приличат. Маяковски е възпял Ленин, а Маринети е симпатизирал на Мусолини. От Драгомир разбрах, че поетът е бил кореспондент при превземането на Одрин.

Днес в Уикипедия могат да се открият редове за българите от книгата му за онези дни: "Всички пари похарчени за начални училища и за войска без вътрешни пътища без извисена култура стоп ни един университет малко библиотеки още по-малко учители съвсем малко мислене много оран но нито един неграмотен в страната селяни които умеят да четат без носталгия без традиция без сантименталности".

Къде вярно, къде сбъркано - като истински футурист не е много прецизен към действителността (И все пак: "много оран, но нито един неграмотен"!), попаденията му сякаш са в бъдещето, между тях и зловещи. Ако по нещо напомнят листчето от прашното стъкло на вестникарския павилион, то е по липсата на главни букви и препинателни знаци.

Затруднявам се да река дали това е поради някаква стилистика на футуристичния текст или представлява откъс от предавани по телеграфа страници. (Дадено е като извадка от поемата му "Дзън Туп Туууп", 1914 г..) Така или иначе и двата документа - единият отпреди век, другият от наши дни - изглеждат пряко указващи българското бъдеще.

На масата в кафенето коментирахме записката на отпускаря вестникопродавец от автобусната спирка без цялата тази справка и без извадката, които сега си правя в интернет. Мненията както винаги се разделиха. Преобладаващото: че така полека-лека и даже не съвсем полека, а по-вероятно бързо, ще вървим надолу, докато (това Ради го каза) слезем на "абсолютната нула".

И другото, позитивното: че от един момент нататък нещата няма да могат да продължават така и ще се "разрешат" бурно, чрез взрив. Това второто мнение се появява често на масата по различни теми и според мен в него има повече безпомощност, отколкото вяра. Такива взривове идват само в мечтите. И откъде да дойдат? От Големия колайдер ли?

Никой не се и сети да обвърже тъй страстната ни беседа с излизането на Официалния правописен речник на БАН. А и трябваше ли? Във всички случаи вестникопродавецът от спирката със сигурност щеше да си остане... необвързан. Финалът на безплодния ни спор както обикновено приличаше повече на махване с ръка.

Доцентът се сети, че носи фотоапарат и се отправи да заснеме злополучната бележчица. Ради си спомни, че е тръгнал за диня, и се отправи към едноокия. Аз просто поех към къщи и едва пред входа се ядосах, че забравих да припомня на моите събеседници как говорителката в някои влакове на метрото от години обявява: "Ф-ф-фнимание, вратите се затварят!" - и никой не се взривява от възмущение, а може би и никой не забелязва.

И аз самият, като писах за това тук, на същото това място, преди повече от три години нищо повече не съм направил, нищо не съм взривил и се подсещам за него само като го чувам отново и отново. И макар да знам, че това безразличие или невежество вещае ф-ф-фатални последици, покорно ще чакам прогнозата си да се сбъдне, защото нищо друго - освен още някой и друг път да го спомене тук и там - един писател не може да стори.

Макар всеки път да се гърчи, като да го ф-ф-фащат за гушата. И всеки път да кърши ръце: Ех, г-жо Ф-ф-ф, г-жо Ф-ф-ф, защо я докарахме дотам...