... от умора. Няма друга причина очите ми да сълзят, пепелникът да е почти заплашително препълнен, а листите – така смущаващо бели. Ще попитате: "Какво пък им е на белите листи?“ Е, аз ще ви кажа какво им е. За един журналист те означават глад, глад и опасност от безработица. И това е от умора, толкова съм уморена да съм "драскачка“, да пълня колонките на онлайн сайтовете с провокативни заглавия, които да "правят“ пари от всеки клик, че сега, когато най-сетне имам възможността да пиша свободно, да оставя белия лист да се изпълни от моето вдъхновение, просто седя, гледам с насълзени и зачервени очи монитора на компютъра, гриза си ноктите и пепелникът продължава да се пълни ...
Липсата на вдъхновение за един журналист е като липсата на въздух за аеробно същество. Задушаване. Смърт. И това не е метафора. Това е реалността. Ти си журналист и пишеш. Нямаш ли вдъновение, не пишеш, не получаваш пари, гладуваш, умираш. Който не пише, няма да яде - става ми смешно, въздишам, прекарвам пръсти през косата си и пак се взирам в бялата страница на екрана, бяла като дреха в реклама на прах за пране. Знам, че е необходимо да напиша само едно изречение и после думите ще запълзят като мравки и ще изпълнят пространството не просто с цвета си, но и със съдържание, с вдъхновено съдържание ...
Ох, поредната цигара изгаря пръстите ми, докато чета за 87-мото място на България в Индекса на свободата на пресата. Седем места по-назад от миналата година, а протестирахме в защита на свободата на медиите само допреди месеци. Понякога се питам защо ми пука. Защо ме е грижа да пиша стойностно? Кой го чете? Та, средностатистическият българин не се интересува от нищо – само как да изкара поредния работен ден, да се прибере до дома си без да го ограбят в градския транспорт или излъжат в магазина, и да има какво да сложи на масата си. Новините вървят по-скоро за фон, отколкото за да го информират. „Черната хроника“, както ги нарича, слабо го вълнува, важното е, че е оцелял и този ден.
Добре, много добре, нямам адресат, за който да си струва да пиша качествено и стойностно. Кой е моят възложител? Той ми плаща, сигурно заради него трябва да се страрая. Да, така е, трябва, но не и по начина, по който го разбира вдъхновеният и с чиста съвест относно работата си журналист. Собствениците на българските телевизионни и публицистични медии са лица, които с най-голямо удоволствие бих описала в очерци и анализи, и за които жадният за клюки и пикантни истории българин с още по-голямо удоволствие би чел. Дейността им е прелюбопитна и описанието й би изпълнило колонките на всички годишни броеве на всички български печатни издания. Тези лица обаче плащат, те поръчват музиката. Медийна прозрачност няма, няма и акуратно журналистическо поведение. Не можеш да пишеш за това и онова, не можеш да анализираш случващото се, не можеш да откроявяш връзките между събитията ... Кой си ти тогава и какво правиш, защото журналист със сигурност не си.
Няма заинтересовано гражданско общество, няма и възложител, пред когото да се отчиташ относно истинността на написания материал и коректността на направения анализ. От едната страна – нищо, от другата страна – пак нищо. Ти си медиатор между ... две „нищота“. Ще се усмихнете снизходително и ще попитате: „А защо тогава въобще се занимаваш? Какъв е стимулът ти?“ И аз ще ви кажа – „Никакъв.“ Забравила съм какво е да си журналист, знам какво е да си „драскач“, пиша, за да оцелявам, при това буквално. Защото ако не произведа онези малки никому ненужни статии с грабващо заглавие, с автор анонимен и редактор непосочен, аз няма да сложа на масата си нищо за вечеря. Със същия успех в името на оцеляването бих могла да правя и всичко друго – да се грижа за градина и да се изхранвам с добитата реколта, например. Защо не го направя? Тогава очите ми няма да са изморени, пепелникът няма да се пълни и аз няма да се чувствам така безперспективна, несвободна ...
За какво си говорехме? Вярно, да ... свободата на медиите и откъде започва тя. Очаквате да ви кажа, че и аз като Христофор Колумб току-що открих Америка, тръпнете да разберете кое инспирира журналиста, е, ще ви кажа истината с риск да ви се сторя изтъркана и клиширана – в основата е журналистическият дълг и неговото осъзнаване. Ще ви говорят за закони, правна уредба, закриляща свободата на словото, на пресата, на медиите ... но свободата за мен е по-скоро съзнание, умение да се възползваш по най-добрия начин от условията и даденостите, свободата е състояние на духа, свободата пропива всяка дума на журналист, който е наясно с дълга на професията си.
Какъв е неговият дълг ли? Същият като на лекаря, положил Хипократова клетва. Той не спасява физическия живот, но спасява духовния, като държи гражданското общество информирано, трезво за политическата, икономическата, културната и т.н. реалности. Да говориш за професионалния си дълг е клиширано, но да го изпълняваш – това е свобода. Аз не сядам и не рисувам с думи картини, не плета стихове. Това е работата на писателя. На него му трябва въображение, той също работи с думи, но неговите думи галят, успокояват, чертаят други светове. Неговият дълг е да те откъсне от сивотата на ежедневието.
Не! Това не съм аз! Аз съм журналист и трябва да пиша статии образци за свободата на словото и медиите. Моите думи те призимяват в реалността, събуждат гражданина в теб, отварят очите ти за случващото се, това, което те заобикаля и ти подминаваш небрежно с мисълта, че не те засяга. Напротив, засяга те! Събуди се! Огледай се! Вземи моята статия и я прочети. Тя е за теб, за истината, не е фикция или пък „черна хроника“. Тя е твоят пътеводител в съвременната българска действителност, тя ще те развълнува и приобщи към социалния живот в България, няма да те отдалечи от него и да те направи пасивен свидетел на една измислена реалност, предназначена за незаинтересования български „малък човек“ и обслужваща важните персони собственици на медиините компании у нас. Аз съм независима и съм господар на думите, не им робувам. Те носят моето послание към теб. Бъди заинтересованият човек, за когото аз ще пиша, бъди гражданинът, на когото му пука, бъди и активният възложител на моя труд и аз ще бъда твоят медиатор, не към онези персони, за които аз съм кукла на конци и които ме правят роб на думите и измислените статии, аз ще съм твоят медиатор към истината, реалността. Ще търся фактите за теб. Ще ги описвам и анализирам, ще изследвам връзките. Ще съм осъзнат журналист.
Навън вече се смрачава, но вече не съм изморена, очите ми не сълзят и страницата не е бяла. Цигарата отдавна е изгоряла забравена и недокосната в препълнения пепелник, защото пръстите ми са заети, те тичат по клавиатурата. Аз открих своето вдъхновение в осъзнатата свобода на медиите, идваща от мен самата ... от журналиста.
