А ко има медия в България, която е извървяла целия път - от малка телевизия до гигант на медийния пазар в България, това е „Нова“, казва водещият на Новините на NOVA в интервю за в. „24 часа“.
- Г-н Дойнов, на 16 юли Нова тв става на 30 години. Вие сте в екипа ѝ от края на 1997-а. Как обяснявате тази дълга любов помежду ви?
- Няма да се уморя да повтарям, че ако има медия в България, която е извървяла целия път - от малка, бедна, с неясно бъдеще и съдба телевизия, до гигант на медийния пазар в България, това е “Нова”. Светът е любопитно място, професията - също. От началото трупах огромен опит, който в по-късни години се отплати. Вече не вървиш в професията като слепец, опипвайки с ръка стените. А виждаш като на длан.
- Журналистиката пристрастяваща ли е?
- За мен - да. Уникалното на журналистиката е, че тя е единствената професия, която ти дава донякъде легалното право да надникнеш в живота на хората. Ако си лекар, се занимаваш само с пациенти. Ако си адвокат, се занимаваш само с клиентите си. Ако си продавач на щанд за месо - се занимаваш само с това. Ние имаме възможност да наблюдаваме хората, които ходят и при лекаря, и на щанда за месо. Целия спектър от човешки взаимоотношения. Имаме една основна задача - от тези наблюдения да излезе история. Това е, което правим ние, журналистите, независимо къде сме - в съда, парламента или на бойното поле в Украйна.
И това е майсторлъкът - дали можеш и обичаш да разказваш история, или не. Но с уговорката, че поемаш цялата отговорност за това какво правиш. Тук е разликата между една медия, без значение дали се нарича Нова тв, “24 часа” или БНТ, и ютюб и инстаграм, защото там можеш да си позволиш да бъдеш анонимен, не слагаш подписа си, не дължиш обяснение на никого. Пуснал си едно видео, разказал си нещо, ако искаш, го гледай, ако не искаш - недей. Но когато изкарваш парите си по този начин, носиш отговорност. Работата ти трябва да влияе върху живота на хората към по-добро. За да имаш смелостта да се занимаваш с това, трябва и да носиш отговорност, и трудът ти да е посветен на хората. Иначе това не е журналистика, а просто хоби.
- Как попаднахте в Нова тв?
- Не аз търсих тази работа, тя ме намери. Никога през живота си не съм мечтал и не съм се борил да бъда това, което съм вече 27 години и да се занимавам с журналистика. Въпреки че имах поглед към журналистите от 80-те години, защото семейството ми имаше много приятели с тази професия. През 1997 г. трябваше да намеря работа, докато уча, за да припечелвам някой лев. Разбрах, че има конкурс за говорители зад кадър за тогавашната рубрика “Малки обяви”. Говорим за онези най-бедни години през 90-те, когато тъкмо беше навлязъл валутният борд в страната след годините на хиперинфлация. В тези малки обяви буквално пишеше “Продавам кон”, “Купувам лада”, “Лея куршум против страх”, “Развалям черна магия”.
Някой тези неща трябваше да ги изчита на глас, защото телевизията тогава печелеше от това. Рекламният пазар на фона на това, което е сега, е бил нищожен. Явих се на конкурса последен. Спомням си, че имаше 10-15 момичета, накрая те взеха, че избраха мен. Отидох в телевизията с ясното съзнание, че ще го правя между другото и ще е временно. Първо озвучавах тези малки реклами. За мой късмет после и текстовете на международните ни редактори. По цял ден се въртях около журналистите в нюзрюма. Бях на 25 години, имах известен афинитет към политика, история. От 1990-а бяха минали само 7 години и събитията около промените в България бяха сравнително пресни. Младите хора се вълнуваха какво става със страната, накъде върви. Не знаехме какво ще бъде бъдещето. Всичко, което се случваше и отразяваше в нюзрума на Нова тв, ми беше интересно. Дори не можех да пиша на компютър в онзи момент. Започнах да се уча на пишеща машина. Преписвах цели статии от вестниците, за да свикна да пиша.
- Какво ви задържа в телевизията?
- Едно от най-ценните неща, които винаги са съществували в “Нова”, е усещането за дух на свобода. Той идваше с младите хора, които работеха там. Тогава средната възраст на работещите в Нова тв, особено на журналистическия екип, беше около 25 години. Имаше само една-единствена телевизия - БНТ.
Никой не би жертвал кариерата си в доказала се телевизия - мастодонт на българския телевизионен пазар, за да отиде в малка телевизия някъде в крайните квартали на града, която утре може да я няма. За сметка на това младите хора, завършили не само журналистика, но и право, история, литература, намираха работа там. За смешни пари, но с огромен ентусиазъм. В онези години той беше водещ. Хората си даваха сметка, че в държава, която излиза от хиперинфлация, високата заплата е нещо непонятно, но поне имаш работа.
- Как и кой ви помагаше, кой ви учеше на журналистика?
- Запознах се с тогавашните звезди, които никога не ми е минавало през акъла, че ще бъдат мои колеги един ден. За пръв път видях на вратата на нюзрума Миа Сантова. Не съм си мислил, че след това целият ми живот ще мине с нея на колегиално ниво, но и в чисто приятелство. Малко след това ми предложиха да започна да ходя с тях, когато снимат репортажите си, и да видя дали ще ми хареса. Учех се как се прави, защото не знаех нищо. Минусът е, че аз нямам университетската закалка на журналистиката. Плюс е, че я учех като занаят от хора, които бяха сред най-добрите и надеждни млади журналисти по онова време. Започнах да правя репортажи и бях много изплашен. Нещата тогава се развиваха с голяма скорост. Тогава директор на новините и актуалните предавания в “Нова” беше Лили Попова.
Една прекрасна дама, която имаше много солидна кариера на радиожурналист зад гърба си. Тя беше много висока летва. Каза ми: “От другата седмица започваш да водиш новини”. И аз бях като гръмнат. Бях на 25-26 и пак много изплашен. Вече влизах в света на хора като Миа, Крум Савов и други журналисти, които бяха далеч по-доказани от мен. Беше голям късмет - не само мой, но на цялото поколение, с което бяхме заедно в телевизионния бизнес. 30 години по-късно, без значение дали става дума за държавна обществена телевизия, или за частна, никой няма да ти позволи да водиш на 25 години централните новини. Не става въпрос за това как изглеждаш, кой си, колко си умен или не.
Разчита се на едно единствено нещо, за да попаднеш на това място, трябва да си спечелил доверието на публиката. Може би не изцяло. Първото е да познават физиономията ти и да ти имат доверие. Без него нищо друго няма значение. Изгубиш ли доверието – край с теб. По-добре си намери друга работа. Не може да имаш доверие на едно момче на 25 години. Вече няма как да се случи. Това беше прецедент, но в онези години частният бизнес беше нов за България. Телевизионният бизнес – още по-нов, тук говорим за частни телевизии, даваха се шансове.
- На каква тема беше първият ви репортаж?
- Тъй като учех право, най-вероятно е бил или на съдебна, или на икономическа тема, защото икономическите репортери ме вземаха със себе. Пускаха ме на места, които не могат да покрият поради заетост. Когато разбрах, че няма да бъда говорител зад кадър, започнах да ходя да снимам заедно с Надя Обретенова, на която и до ден днешен съм безкрайно признателен и с която сме добри приятели. Тя беше доказан съдебно-криминален репортер. След като напусна телевизията, аз продължих да правя това през следващите няколко години заедно с воденето на новини. Времето ми минаваше основно по съдилища, в Съдебната палата или по отделни процеси.
После ме попитаха дали искам да водя съботно-неделно сутрешно предаване. Става дума за “У нас”, което правехме навремето между 2001- 2003 г. с актрисата Искра Ангелова и беше дядото на сутрешните блокове, като “Събуди се” сега. С разликата, че тогава политиката беше сложена на заден план. Не беше толкова модерна, колкото е в момента. Не смятахме, че е необходимо в събота и неделя да се говори толкова за политика, както се случва сега в медиите.
Нямам точен отговор на въпроса защо го правех. Може би от любопитство. Да видя дали е за мен, или не. Но никога не казвах “не”. Знаейки, че коства много в личния ми живот. Дълги години между 2001-2005 г. почивах само в понеделник. Защото предаването беше в събота и неделя. През останалото време съм репортер или водя новини. Сега никога не бих го направил, но вече съм на 52. Когато си на 25-29, тези неща се понасят.
- Това ли беше най-големият компромис, който направихте в името на кариерата - да жертвате личното си време?
- Това не е чак такъв компромис. Аз се ожених много късно. Бях на 45, когато станах баща, ожених се на 49. Поживях достатъчно като ерген. С един кръг от хора се виждаме вече 27 години и не сме си омръзнали, продължаваме да имаме какво да си кажем. Журналистиката ме спаси. Когато бях на 20-25 години, не знаех какво искам да правя с живота си. Винаги съм завиждал на хората, които още на 16 бяха толкова целеустремени. Бяха разграфили живота си на периоди. Пред моите очи имаше вятър и мъгла. Не знаех какво ще правя със себе си.
Така и не можах да се запозная с думата целеустременост и да гоня цел от тийнейджър. При мен съзряването дойде на много по-късен етап. До края на тийнейджърските ми години и влизането ми в казармата за мен само музиката имаше значение и ми доставяше удоволствие. Бях изкушен до такава степен от нея, че почти нищо друго не ме интересуваше. Гледах на света през призмата на рока и попмузиката. И до ден днешен съм нейна “жертва” и нямам намерение да се отказвам. Но се надявам никога да не съм правил компромис с честността.
- Тоест според вас кариерата в журналистиката е съвместима с личния живот и семейството?
- Аз ги имам, но не бих казал, че съм щастливец. Вероятно в други професии се налага да правиш различни компромиси. Мога да говоря само за собствения си опит. Ако бях създал семейство преди около 10-15 г., със сигурност щеше да ми бъде по-трудно. Сега обаче се чувствам прекрасно. Баща съм на момче, което ще бъде в 1 клас. Имам приятели на моите години, които вече са напът да станат дядовци. Аз съм далеч от този момент. (Смее се.)
Разликата между нас и публиката е, че ние научаваме новината малко по-рано от другите хора. Когато започнах да водя новините първите години, всяка емисия беше кошмар. Тонове пот се лееха от мен, защото бях неспокоен. Учиш тялото и мислите си как да действат, изказа ти също. С всичко се свиква. Това е професия и тя трябва да бъде добре усвоена. С течение на времето напрежението, че може да направя лапсус или да сгреша и хората да забележат, изчезва. Даваш си сметка, че да объркаш, е най-нормалното нещо на света. Дори го искам, за да не бъде изкуствено като на запис. А да е на живо като разговора, който водим с вас сега, за да е хубаво. Интересът към самата новина не е изчезнал нито за момент. Новинарите се занимаваме с най-новото, което се е случило днес. Вчерашното вече не е новина. Вярвам, че ми предстои да открия и заснема най-добрия репортаж.
- Отразявали сте военни конфликти в Украйна, Афганистан и Сирия. Имаше ли истинска заплаха за живота ви?
- Първото ни влизане с моя колега - оператора Росен Илиев, в Сирия, което беше нелегално. Бяхме заедно с всички останали в бежански лагер на Свободната армия на Сирия. Гражданската война в страната беше започнала преди около година. Ситуацията все още беше много сурова, прясна. Армията на официалната власт, която и до ден днешен е същата, беше много силна, докато опозицията - т.нар. Сирийска свободна армия, тепърва се създаваше. Те не разполагаха с достатъчно оръжие. Един от тези бомбардировачи изтребители, боен самолет, мина над главите ни.
На 500 м от нас падна някакъв касетъчен снаряд, може би бомба. Освен нас и военни от Свободната армия имаше и бежанци, включително деца. Имаше пострадали. Когато колата, която ни закара дотам, се върна да ни вземе, видяхме, че вътре по седалките има кръв. Страхът и адреналинът се смесват в невероятна симбиоза. Тичахме инстинктивно като всички останали, за да се скрием. Но си даваш сметка, че този отгоре те вижда като на длан и няма къде да отидеш. Не бяхме подготвени. Казаха ни, че районът, в който отиваме, е много спокоен. Е, оказа се, че не е. На тръгване си даваш сметка, че те са хора като нас - нито по-добри, нито по-лоши.
- Детската ви мечта да бъдете музикант ли беше, или е свързана с голямата ви страст - авиацията?
- Винаги съм искал от живота да бъда само едно единствено нещо - пилот. Но никога не бих могъл, защото има огромно разстояние между мен, математиката и точните науки. Дай да говоря, а не да мисля като математиците, за жалост. Времето, в което живеем е точно за математическите умове. За мен самолетът е най-красивата машина, която видях като дете.
Веднага ме привлече до такава степен, че цялото ми детство мина покрай това да съм около самолети. По време на късния социализъм в България в София беше изключително спокойно. Майка ми и баща ми ме пускаха сам да пътувам на 8-9 г с автобус. Ходех на аерогарата. Терасата беше отворена за всички изпращачи. Можех да изкарам там 6 дни без да се прибера. Стоях часове наред, съзерцавайки екипажите, пилота и самолета.
Цялото интервю с Ники Дойнов можете да прочетете тук!
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
