Matter of fact, It’s all dark
“There’s no dark side of the moon, really”, казва тихичко Гари О’Дрискол, портиерът на „Аби Роуд Стюдиос“. Казва и още нещо, но ще го цитирам в самия край на този текст. Самият Гари се сприятелява с истинския гуру на албума – Роджър Уотърс, и записва дори и още няколко реплики в него.
***
За мнозина от вас това вероятно е новина, но точно така завършва може би най-великият албум в историята на рок музиката (с извинение към “Led Zeppelin IV”), излязъл точно на 24 март 1973, който тези ни навършва половин век.
***
50 години и почти 50 млн. продадени копия по-късно, гигантският опус на „Пинк Флойд“ е може и най-великото, което западната попмузика е създала, с цялото уважение и към Бийтълс.
***
Като казахме „Бийтълс“: да обясня за значението на точно този албум.
***
Още преди началото на 70-те Pink Floyd са изживели вече нещо като три психеделични живота, спрямо всяка друга средностатистическа прог рок група. Първоначалният им състав със Сид Барет се беше разпаднал заради влошеното психическо здраве на Барет, а останалите членове на групата бяха загубили надеждата си да продължат без своя музикален брат. Макар че "Echoes" (и въобще албума “Meddle” от 1971) може би е първата песен, която ги изправя на крака, едва при следващият запис те започват да осъзнават това, което току-що са преживели.
***
Въпреки че следващият албум Wish You Were Here може да се разглежда като вид епитафия към Барет, The Dark Side of the Moon е истинската дисекция на причините, поради които Барет си отиде - с текстове, фокусирани върху живота и това, което кара хората да полудяват. Отзад напред, всяка песен обхваща различен аспект на живота, който е извън контрола на човека - от безкрайния поток от крайни срокове и ангажименти, с които трябва да се справим във "Time", до хората, които прекарват живота си, живеейки от собствената си алчност в "Money".
***
Тук Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс не са си правили оглушки, като винаги се стремят да разнищват по-трудните въпроси на битието и да не прекарват живота си като затворници в собственото си съзнание. Бийтълс може и да са отворили ушите на рока за това какво може да се направи с музиката през 60-те, но Dark Side of the Moon показа, че рокендролът може да се използва за оформяне на света и мисленето.
***
Влиятелният британски музикален вестник Melody Maker го осъжда като "напълно невъзможен за проследяване" и "след 15 минути дяволски безинтересен". Но в добрата традиция да се смеят последни, „Пинк Флойд“ с удоволствие публикуват рецензията и я превръщат в чудесен PR.
***
Защо? Защото този „магнум опус“ от 1973 се превърна в търговско чудовище.
***
Макар и погрешно обявен за първия "концептуален" албум, The Dark Side of the Moon с лекота надживя конкурентните претенденти за тази титла и 50 години след излизането си продължава да поразява сетивата като гръмотевица.
***
Подобно на "Sgt. Pepper" на Бийтълс през 1967 или "Thriller" на Майкъл Джаксън през 1982, най-известният албум на „Пинк Флойд“ сякаш се появява в точния момент, за да привлече широка аудитория за нещо, което не е бързо смилаемо. Което ни напомня за следното: настроението, светът, времето или нещо по-велико случайно съчетание на фактори ни даде, както Флойд, така и Елвис Арън Пресли, докато вероятно по-големи таланти никога не намират микрофон?
***
Издаден на 24 март 1973, Dark Side вече е продаден в над 45 милиона копия, а според Книгата на рекордите на Гинес е престоял по-дълго в признатите класации от всеки друг албум - 591 седмици в Billboard 200 (близо 12 години). Той е отпадал няколко пъти, след което е влизал отново, така че общо е бил в класацията почти 14 години. (Тези класации се правят на база продажби, а не кой какво харесва.)
***
Текстовете на Роджър Уотърс свързват човешките недостатъци и триумфи със сериозни проблеми и най-вече с тихата, скрита лудост, с която съвременната психология се бори и досега. Само между другото, има съвременни американски психолози, които използват “the lunatic is on the grass”, заедно със смеха, в своите концепции за психо-лечение.
***
Да, де, в края на краищата това все пак е рок музика, нали, ще кажете? И да, и не. Това не е първият концептуален албум. Tommy на The Who го предшества с три години. Година преди Dark Side екстравагантният Thick As A Brick на Jethro Tull става хит, а междупланетната бисексуалност на Дейвид Бoуи е мотивът в Ziggy Stardust.
***
И докато Pink Floyd подготвят Dark Side (и репетират The Great Gig In The Sky с нечовешката певица Клеър Тори), един талантлив млад мъж на име Майк Олдфийлд привлече вниманието с Tubular Bells - колаж от рифове и линии, изпълнени на главозамайващ набор от инструменти.
***
Ерго, повечето британски медии са склонни да викат, че Dark Side не е новаторски.
***
Това, разбира се, е грешка – този албум, по моему, след Revolver на Бийтълс, е сякаш най-доброто в класическия период на рок музиката. Казвам „класически период“, защото и днес има чудесни рок групи, но „не така, не такааа“.
***
Ако ме разбирате.
***
Разбира се, аз съм пристрастен – даже сега за пръв път ще кажа, че ако случайно попаднете на моето погребение, трябва да чуете непременно “The Great Gig In The Sky”, нечовешка композиция на великолепния Рик Райт, с вокалите на споменатата Клеър Тори.
***
О, покойният Рик Райт, да не го забравяме. Без който – отново след Уотърс – няма такова нещо като „Пинк Флойд“. Помните ли „Us And Them“? Извинете ме, но нищо и половината, което Гилмор и Мейсън създадоха след 1986, с изключение на “On The Turning Away”, не само не е Флойд, то е буквално нищо, даже без „и половина“.
***
Албумът, впрочем, е звукозаписен куриоз. Той се ражда продължително време, но е завършен в седемседмичен творчески порив. (Наскоро Гилмор заяви пред списание Uncut, че историята, според която групата прекъсвала звукозаписните сесии само за да гледа футбол или Монти Пайтън, била мит). "Понякога ги гледахме, но когато бяхме на кеф, продължавахме", каза той. Ако това е така, той ще трябва да актуализира многобройните уебсайтове на Флойд, в които е публикуван този анекдот.
***
Но както и да е. Dark Side прави и нещо психологически лечителско – подсказва какви са лудостите и проблемите на Англия през консерваторското премиерстване на Едуърд Хийт, в момент, в който нацията започва да обеднява (чрез текстовете на обикновения гений Уотърс, който, да, напоследък изпращя съвсем в неприятния си лефтизъм).
***
Дори стихът “hanging on in quiet desperation, it’s The English way (в “Time”) сякаш реферира към нас сега, помислете. Дали тихото отчаяние на самото ни живеене вече не е “The Bulgarian Way”? Уотърс реферира иронично към тяхното тогавашно примирение с „каквото ни сервират консерваторите на Хийт“, а ние какво? Разпънати между картелизацията в цените на основните стоки и императива да заемеш страна в геополитическото?
***
И сега е моментът да добавя онова на портиера Гари към Уотърс: “Matter of fact, it’s all dark”.
***
Това са последните думи в този нечовешки албум, в който няма нито една случайна нота или човешки глас.
***
Но все пак: breathe (in the air). Да, все още сме и винаги ще сме us and them, това е неминуемо, но е хубаво всеки от нас да е on the run, дори да бяга от самия себе си, за да постигне нещо повече. Ние, като общество, все още страдаме от brain damage, както и пълно мисловно eclipse, но е време да си признаем, че timе и money при нас не водят никога до здравословен капитализъм. И никога, освен веднъж при Раковски и Левски, до great gig in the sky, до българско величие. Ми да, кво да се прави, съдба, няма да стане. А пък вие все така попадате в същата хипотеза – any colour you like.
***
Да, matter of fact, it’s all dark.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
