Б ългарите обичат да празнуват, затова не е изненада, че честваме и двата празника на 14 февруари – някои вдигат наздравици за Свети Валентин, а други честват Трифон Зарезан с чаша хубаво вино.
Докато за света този ден е посветен на любовта, в България той е не по-малко свързан с традициите на винопроизводството. Западните медии също забелязват тази уникална смесица, а The Guardian обръща поглед към Мелник , където любовта към виното определено надделява.
Ето какво имаше да каже Елоиз Старк, която посети този красив български град:
Слънцето огрява неземните форми на пясъчните скали, изваяни от хилядолетия дъжд, придавайки им вид, сякаш някой е опитвал да строи пясъчни замъци, но е бил твърде нетърпелив да напълни кофата до ръба. Назъбени върхове се простират чак до хоризонта.
В подножието на тези скални образувания се намира малък, но впечатляващ град – Мелник, най-малкият град в България, с едва 194 жители. Въпреки миниатюрните си размери, той е известен като сърцето на винарския регион на страната. Всяка година, на 14 февруари, хиляди посетители пристигат за Деня на Свети Трифон – празникът на покровителя на винопроизводството, който тук се празнува много по-мащабно от Свети Валентин и има вековна традиция.
Празненствата започват, когато винарните в околните хълмове отварят вратите си за дегустации на местно червено вино, но скоро придобиват атмосферата на селски празник. Скарата се разгаря, гайди, барабани и цигулки огласят улиците, а жени в традиционни носии повеждат хоро – българския народен танц, в който участниците се хващат за ръце и се движат в плавни, криволичещи линии. След това празникът се премества в мелнишките таверни, които се пълнят до краен предел.
Шумът нараства пропорционално на количеството изпито домашно вино – което никак не е малко, тъй като литърът започва от около 10 паунда (около 23 лв). Скоро всички отново танцуват, докато импровизирани хора се вият между масите и столовете.
През останалата част от годината Мелник е далеч по-спокойно място. Две седмици преди празненствата пристигам за четвъртото си посещение в града и, както обикновено, още щом излизам от колата, ме заговаря мъж, който продава вино.
„Трябва да го опитате. Аз съм го направил“, казва той, като ми подава чаша червено вино, налято от двулитрова пластмасова бутилка. Виното е приятно сладко и лесно за пиене, но прави разходката ми по калдъръмените улички на града доста по-предизвикателна.
Повечето сгради в Мелник датират от периода на Българското възраждане през XVIII-XIX век. Макар че България все още е била под османска власт, писатели и революционери ръководят движение за национална идентичност, което води до разцвет на местната култура. Богатите търговски семейства строят внушителни домове в характерен архитектурен стил – с надвиснали горни етажи, големи прозорци и изящни дърворезби.
Една от най-добре запазените къщи, Кордопуловата, е отворена за посетители. Извисява се над пътя, проектирана така, че да привлича вниманието на преминаващите търговци. Влизам вътре и попадам в просторна приемна зала с цветни витражи. В съседство има стая за частни сделки, а зад няколко рафта с книги се крие тайна стая, където цялото семейство е можело да подслушва търговските преговори.
Днес много от тези някогашни търговски домове стоят празни. В османската епоха Мелник е бил важен търговски център, населен предимно с гърци. Но след като през 1912 г. градът става част от новооснованата България, гръцкото правителство нарежда на местното гръцко население да се премести отвъд границата. Сега тези големи, изоставени къщи придават на града усещане за някогашна величественост – като небостъргачи, останали в малко село.
Обратно на главната улица, следвам табелите към Музея на виното, където информационни табла, оформени като древни свитъци, разказват историята на местното винопроизводство. Виното в този край има дълбоки корени, водещи чак до древните траки, които населявали региона от около 1000 г. пр.н.е. до VI век сл.н.е. Според римския учен Плиний Стари първият лозар в Европа бил тракиец на име Евмолп, а Омир споменава тракийските вина в своите епоси.
Музеят завършва с дегустационна зала, където огромни бъчви чакат посетителите. Срещу входна такса от 4,50 паунда (10,57 лева) получавам пет дегустации, включително от сорт, който, според местните, бил любимото вино на Уинстън Чърчил – казват, че всяка година си поръчвал по две бъчви.
„Уинстън Леонард… какво следва?“ пита екскурзоводът. „Ъъъ… Хенри?“ опитвам аз. „Спенсър! Уинстън Леонард Спенсър Чърчил“, поправя ме той, подавайки ми чаша мавруд – предполагаемата любима напитка на британския лидер. Разбирам защо му е харесвало – има богати нотки на тютюн, сякаш пуша пура, докато пия.
Но любимото ми вино тук е розе, направено от местния сорт „широколистен мелник“. Леко и плодово, напомнящо ми за пенливи бонбони – с извинение към ценителите на виното. Поръчвам бутилка за вкъщи, а екскурзоводът я пълни от бъчвата, запечатва я с восък и ми я подава с усмивка.
На вечеря, седнала на дървена маса пред традиционна механа, вдишвам аромата на скара, но избирам зеленчукова яхния с разтапящи се в устата резени патладжан, гарнирана с български плосък хляб с червен пипер и сирене. За десерт – домашен сладолед с карамелизирани ядки и захаросани смокини.
Малко след залез градът потъва в сънливо спокойствие. Скоро обаче ще бъде изпълнен с живот – на 14 февруари, когато посетители от цяла България ще пристигнат, за да почетат Свети Трифон. Легендата разказва, че той бил брат на Дева Мария.
Днес фестивалът е повече за виното, отколкото за самия светец. Става въпрос и за любов – когато миналата година попитах една двойка дали са тук за Свети Трифон или Свети Валентин, те се засмяха: „И двете.“ В крайна сметка, виното и романтиката вървят ръка за ръка.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
криза, която тихо расте" />
