Т я обича да гони вятъра, да препуска с конете и да прави децата щастливи. Така накратко бихме описали Веселина Фелдман – един от финалистите в социално-отговорната инициатива „Game Changers - Промяната", която вече навлезе в своя решителен етап.
Инициативата има за цел да подобри живота на децата, като открива и подпомага мотивирани социални предприемачи да осъществят своите идеи на практика. Тази цел си е поставила и Веселина. Психолог, бивш състезател, а понастоящем и инструктор по конна езда, тя успява да съчетае всички тези неща в конната терапия за деца с увреждания. С вълнение тя разказва как ездата е повлияла позитивни на деца с аутизъм, с които е работила.
Какво е уникалното на тази терапия? Откъде идва любовта й към конете и какви са първите й спомени от срещата с благородното животно? Вижте какво разказа самата тя. А ако искате да подкрепите нейната идея, може да го направите на сайта на инициативата.
- Веселина, как се запали по конната езда и от кога се занимаваш с нея?
- Занимавам се от 11-годишна, но съм запалена от много преди това – дори не помня от кога, само знам, че от малка тичам след каруците с конете и преобърнах света, за да ги направя част от живота си. Беше трудно, в началото дори невъзможно, тъй като по времето, когато исках да започна да яздя във Варна - аз съм от там, нямаше школи по езда. Ездата беше само за петобойци. Всеки ден ходех до базата и се примолвах да ме пускат да видя кончетата. След някоя друга година направиха първата школа по езда и аз естествено бях част от нея.
- Какво си спомняш от твоята първа среща с кон – как се казваше той, какъв беше?
- Конете винаги са били част от живота ми и от първите ми съзнателни спомени. Първата ми по-запомняща се среща обаче беше, когато бях на 5 години. Бяхме отседнали в една селска къща и човекът там имаше кобила, която се казваше Веска – адашка. Дни наред го молих да ме качи, а той трябваше да намери от някъде седло. Спомням си, че ми се видя голямо чакане, но накрая дойде големият ден.
Помня го много силно, сякаш е било вчера. Усещането беше, че съм на много високо, но беше мнооого хубаво. Помня и че се промъквах вечер в обора при кобилата и много обичах да стоя там и да й давам царевица – собственикът й ми беше казал, че това е като бонбони за кончето и аз бях много доволна, че й давам такива страхотни лакомства. Докато един ден просто ме хвана и ми се накара, защото беше свършил почти един чувал с царевица.
- Ти самата си била конен състезател – какво е усещането и какво носи общуването с конете?
- За състезанията може да се говори много. Но може би най-същественото тук е, че аз съм принципно състезателен тип, имам спортна злоба и не обичам да губя. Затова и гледам да не го правя. Имала съм незабравимо детство – с конете в камиона, с дни в някои друг град на състезание. Често почти не съм ходила на училище, но това учениците да не го четат (смее се).
Общуването с конете за мен е нещо уникално. Всъщност, като във всяка пълноценна връзка, има от всичко – и даваш, и получаваш. Конете са много интуитивни – ако можеш да влезеш в контакт с тях със собствената си интуиция и емоции, се получават много истински неща. Всяка една комуникация с коня може да носи много. С децата с увреждания ние разчитаме имено на това. В контакта с коня детето показва своите липси, своите трудности. Конят улавя това и му връща в отговор нещо, според ситуацията, което детето усеща и комуникира обратно към коня. Така всъщност започва нашата работа.
- Конната терапия в чужбина е много популярна – защо в България все още остава непозната?
- Заради общата картина на изоставане, предполагам. Знаете какво е нивото на здравеопазването в страната. Това е скъпа терапия и лукс, който държавата не може да си позволи. Съответно, който иска да се захване с това, трябва да е ентусиаст като мен и на своя глава и разноски да се бори да постигне нещо.
Тук трябва да уточня, че в България вече придобива популярност т.нар. хипотерапия. Това, към което аз се стремя обаче, е по-различно. Дълга тема на разговор е, но трябва да се знае, че има голяма разлика между Хипотерапията и това, което в чужбина се нарича Equine Assisted Therapy – един изцяло психологически подход, който отговаря на моите разбирания и стремежи. Планирам да изкарам специализация в чужбина, а защо не и един ден да обучаваме и тук специалисти за този вид терапия.
- Как се променят децата с увреждания, когато общуват с конете?
- Всяко дете е индивидуално и съответно се променя индивидуално – както като темпове, така и като качествени и количествени промени. Някои напредват в говорните си умения, други в социалните, емоционалните и т.н.
Положителният ефект се дължи на много фактори. Да започнем с това, че в общуването с кончето детето много по-бързо и лесно се доверява, което е първото и най-важно условие, за да започне една терапия да бъде смислена. Не е за пренебрегване и фактът, че повечето деца принципно обичат животните и общуването с тях им носи положителни емоции.
Децата са интуитивни, искрени, неподправени и влизат в контакт с друго такова същество. Усещат се и комуникират много на невербално ниво, независимо от това дали са или не са с някакви нарушения, децата, ако им бъде предоставена адекватна възможност, изразяват себе си най-добре на невербално ниво. Не случайно техники като рисуване, различни игри и т.н. са по-работещи с децата, отколкото една терапия, опираща се само на говоренето, особено за по-малките деца. Тук принципът е същият – ние, психолозите, можем да видим много неща от начина, по който детето ще влезе в контакт с кончето. С нещата, които ще се случат между тях, ние можем да работим, да ги развиваме, насочваме.
- След колко време стават видими резултатите от конната терапия?
- При някои още от първия път – индивидуално е, но определено е много бързо. Психолозите не сме свикнали да виждаме такива бързи резултати от нашата работа. Обикновено, ако работим в кабинет с детето, това отнема доста повече време.
- Разкажи ни някакъв добър пример за дете, което значително се е подобрило, след прилагане на конна терапия?
- Днес например имахме много хубав случай на дете с аутизъм на 5 години, което изобщо не говори. Казва само „мама”. Дойде за първи път при нас и се случиха чудеса. Осмисли ми деня това дете и ме накара още веднъж да повярвам, че сме на правилен път. Имаха толкова истински моменти на комуникация, в които за нея, тя е момиченце, се случиха много неща.Тя мина през много емоции, влезе в истински контакт, смя се, страхува се, изучава, пробва и дори каза нещо, за което ние с колежката имаме различни версии – тя чу Зита, това е името на кобилата, а аз чух пипа (защото говорихме много неща от рода на пипни кончето, виж, като го пипнеш и т.н.). Но без значение коя от двете версии е – това вече е много.
