П ътят от Търговище се отклони вдясно и закриви сред нацъфтели жълтурчета. След тунел от високи букови дървета, вплели окичени в зелено клони, се показа селото. Сгушени една в друга кирпичени къщи с овехтели ленени завеси. Грубо оплетени огради, зад които се подава клепналото ухо на старо магаре или бързаща да се скрие от жегата кокошка. Район, в който положеният труд е несравнимо по-голям от това, което получаваш, място от което младите бягат, а възрастните остават да ги чакат.
Дългач беше като голяма част от селата в България. Имаше обаче нещо друго, заради което си струва да се говори - за хората в него.
"Голяма част от местните са преселници от Родопския и Пиринския край. Едни последвали любовта, други спрели тук, за да търсят препитание и по-добър живот.
Селото ни не е голямо - около 580 човека, но си имаме читалище и самодейна група и пазим традициите, които нашите майки и баби са ни завещали - с тези думи ни посрещна уредничката на читалище „Съгласие” Веджибе Мечкарева, видимо притеснена от интереса към работата й и селото. - У нас жените, които могат да тъкат китеници и черги са на голяма почит, така е било открай време. Още съвсем малки момичетата се учат да тъкат, да плетат, да боядисват преждите и да съчетават цветовете. Това е занаят, който се уважава в нашия край. Затова ревностно пазим и предаваме тези умения. Малко са хората, които знаят тайни, предадени им от техните баби и майки, а такива цветове и шарки само в китениците от Дългач можеш да видиш.”
Докато дърпаме нишката на разговора в различни посоки, отвън се чуват звънки женски гласове, показват се дребничката фигура на Фатима Мехмедова и Джамиле Хюсеинова. Оставили домашната работа, за да се срещнат с нас и да ни покажат малка част от огромното богатство, излязло под ръцете им.
„Тъчем през зимата, като приключим работата на полето и се застуди се събираме на седянки. Открай време във всяка къща има стан, моят е от майка ми, а тя пък го е наследила от нейната майка. На повече от 70 години е, все нещо се чупи, поправям го, но не го сменям за друг - Джамиле вече е събрала чеиза за дъщерите си, но когато има време сяда зад стана. - Докато не изтъчеш поне 50-60 неща, чеизът не е пълен, а това е много работа, за една зима не става. Още като се роди дъщерята започваме да тъчем и да събираме чеиз".
„Тъкмо навреме дойдохте, защото всяка година на 6 май „изхвърляме” китениците да се проветряват, да не ги ядат молците. Тогава всяка къща грейва, събрала на чардака най-красивите цветове.” Докато говори, Фатима извади най-пъстрата черга, която съм виждала, а Джамиле гордо разказваше:
„Тази съм я кръстила деветте бои, заради деветте цвята, събрани в нея. Всеки има значение и е наричан за нещо. Бялото и зеленото са за здраве, червеното е за сила, синьото за богатство, жълтото е наречено за мъдрост, а черното да пази от лошото. Оранжевото са мечтите, а кафявото традициите, розовото за любов. Така освен, че тъчем и влагаме пожелания във всяко нещо, това е като заклинание за добруването на всеки дом.” (Пълният текст на "Девет бои, девет пъти наричани")
