„Мечтая да съм като другите, да чета, да пиша, да ходя на училище, а най-много от всичко, да свиря на тромпет. Знам, че баща ми ще се гордее с мен, ще разказва на своите приятели за сина си. От три годишен свиря на различни инструменти. Свирил съм на пиано, на китара, макар че беше по-голяма от мен, но май тромпетът е моят инструмент.”
Филчо вървеше нагоре по стръмната улица от пристанището на Балчик. Той е най-малкият в оркестъра, мечтае да стане известен музикант, да го познават в цял свят. Мечтае и за по-близки неща - да отиде на море, да се научи да чете гладко.
„Баща ми е много известен музикант, свирил е в "Карандила", не го ли познаваш?” Погледна ме учудено с големите си кафяви очи. Не познавах баща му, който е бил известен музикант, обикалял света и свирил пред различна публика. Сега работи като сезонен работник в Испания, за да издържа семейството си. Прибира се веднъж в годината в Сливен, а за Филчо се грижат баба му и дядо му. Откакто е в "Карандила джуниър" развитието му като музикант е грижа на Ангел Тичалиев.
„Тези деца имат нужда някой да се погрижи за тях, да ги учи. Някой, който да гледат в очите, да уважават и слушат. Искам да им помогна да се науча да пишат, да четат. Всички са от квартал „Надежда” в Сливен, живеем на една улица, наричаме я „Циганския Бродуей“. Там са родени и израснали, но могат да имат и друг живот, различен от този на останалите в квартала.“
Ангел Тичалиев, говори, намества слънчевите очила и докосва броеницата на врата си. Тези деца бяха огромна част от живота му. Създал „Ангел клуб”, за да ги събира в дома си, да ги обучава и да им говори, че ако са достатъчно талантливи, амбициозни и упорити, един ден ще напуснат квартал „Надежда” и ще свирят където пожелаят. Един ден.
„В началото беше трудно. Те са малки, разсейват се, свирят, но не разбират това, което свирят. Правил съм репетиции през ден, преди обяд ходят на училище, а после при мен в репетиционната. Много време ми трябваше, за да направя от тях оркестър. Всеки път им казвам, че ако свирят добре, ще правят концерти, ще се срещат с известни музиканти. Това е силна мотивация за тях, да станат част от нещо голямо, за което дори на са мечтали. Казвам им, че ако слушат може и до Америка да отидат и да направят концерт. Сега не ми вярват, но си мисля, че ще дойде и това време.”
Сцената се освети. Зад подредените инструменти заставаха един след друг момчета на възраст от 12 до 24 години. Облечени в бели фланелки и тъмни панталони, някои като истински звезди със слънчеви очила. До края на концерта двата чифта очила обиколиха лицата на всички момчета. Свириха от сърце, това обичаха да правят и публиката ги обичаше. (Пълният текст)
