К ато във футбола е. Попадне ли топката в играча Х, част от публиката започва да го освирква. Попадне ли в играча Y, тогава феновете изпадат в екстаз. Този футболист е най-добрият, независимо дали играе успешно напоследък. Запалянковщината е позната на всички ни и няма нужда от повече описание. Още по-малко пък в последните година-две, когато същата тази запалянковщина заема все повече място в онова, което наричаме публичен разговор.
Не харесваш паметника ли? Значи си родоотстъпник, изрод или най-малкото таиш някакво зло в себе си. Харесваш го? Тогава си националист, провинциалист и дори малко задръстен. Няма място за нюанси. Няма място за мнение извън черно-бялото.
А всъщност има най-разнообразни възможности за реакция: може да се радваш, че в София най-после има паметник на български цар, но крайният продукт да оставя леко съмнение в теб; може да си въодушевен от фигурата и очите на цар Самуил, но да не си бесен на нехаресващите; може да не ти пука за паметника, но ужасно да се дразниш на говорещите по темата. И в трите случая обаче говорещите ще те избутат към една от двете страни - или си първи братовчед на нацитата, или си близък на... Не, ти направо си Кончита Вурст.
Съдържанието няма значение
Това изобщо не е история за паметника, а за заливащия ни бяс в комуникацията помежду ни. Вече няма значение какво се говори. Няма значение и кой го говори. Има значение само колко много му се дразним. Нетърпимостта изобщо към мнения се разпространява ендемично. Протестираш ли? Значи искаш да върнеш Бойко Борисов. Не протестираш, а? Ами ти си слуга на Пеевски. Кажеш нещо критично за управлението на Борисов и веднага се превръщаш в комунист. А ако не кажеш нищо - ей, ти какво искаш да кажеш с това мълчание, а? Защо вчера не мълча?
Унесени във всекидневните битки на живот и смърт, като че ли не забелязваме в какво се е превърнала нашата т.нар. публичност. Ако един човек заеме позиция - независимо дали с думи или действия, това автоматично се превръща в основен проблем за други двама. Сякаш не е най-естественото нещо да сме свободни да изразяваме гласно различията си. От векове има хора, които не искат да чуват другите около себе си и затова се отделят да живеят като отшелници. Повечето обаче са останали в населените места, където имат съседи, по улиците срещат други хора, най-често не ги харесват, ако са различни, а историята предлага достатъчно примери докъде води това необуздано нехаресване.
Не е чак толкова трудно да допуснеш, че човекът срещу теб има различни неща в главата си. И не би трябвало да е чак толкова трудно да признаеш, че и той има право да изкаже тези различни неща, точно както и ти. Сам избираш дали да го чуеш или да го пренебрегнеш. Но да обвиняваш някого, че има мнение, не е диалог. Да го наричаш с обидни думи, не е аргумент. Да крещиш по-силно, не е позиция. Но пък кой ти говори за аргументи и позиции. Те не са важни, важна е емоцията, с която ги приемаме. Харесваш Путин - ляв си, не го харесваш - десен си. Черно-бяло, черно-бяло. Никой не те пита.
Напред към кошарата
Гласовитите хора по правило са малцинство. По-образовани от средното, по-добре материално от средното и по-информирани от средното. Голяма част от останалите просто гледат - точно затова е измислен терминът „opinion maker”-и. И когато тези мейкъри са обладани от нетърпимост към капчица различие, това постепенно се превръща в норма. Оправдаваме се за пореден път с новото и различното - този път е Фейсбук, но творението на Зукърбърг изобщо не ни е виновно. Яростта и ненавистта към различното мнение не са патент на социалната мрежа. Четем ги по вестниците, гледаме ги по телевизиите. Дали това е опасно? Не знам, нека кажат хора, които разбират. Но със сигурност е тъпо.
В това време някои други говорят как децата им да получават по-добро образование и да бъдат по-конкурентни в глобалната икономика. Ние за образование се сещаме единствено когато някой чиновник реши да премести баба Илийца с един срок напред или назад в учебния план. Но и тогава първо ще го определим от кои е - черните или белите, руснаците или американците, родолюбив или родоотстъпчив...
А най-тъпото (извинявайте за повторната употреба на тази дума) е, че макар и да заемаме различни позиции в публичния разговор, всички сме от едната страна на друга барикада - еднакво ни дразни безредието, еднакво ни пречи агресивното невежество, еднакво ненавиждаме мафиотизирането и отвличането на държавата ни от безскрупулни предкулисни и задкулисни играчи. По тези теми обаче с мненията внимаваме. По-лесно е да се изпотрепем помежду си. Безопасно ни изглежда. И за тях е безопасно.
