И мам спомен от сирийското пристанище Тартус. Типично средиземноморско градче – мръсновато, но хубавичко, с плаж и крайбрежна улица, пише Константин Егерт в коментар за "Дойче веле".
В началото на 70-те там изградиха товаро-разтоварен пункт за нуждите на съветския, после и на руския флот. Дори в разгара на Студената война той не играеше кой знае каква роля в противопоставянето между СССР и САЩ. Защото като присъствие в Средиземно море съветските военноморски сили, дори в разцвета на своята мощ, не можеха да се мерят с Шести американски флот, дислоциран в региона.
Разширяване на руското присъствие в Сирия
Днес Тартус се появи във водещите международни новини. Защото се множат доказателствата (неофициални засега), че там не само има руски военнослужещи, но и че те стават повече с всеки изминат ден. Изявленията на външното министерство и на президентската администрация не го потвърждават официално, но са съвсем прозрачен сигнал: да, Русия изпрати войници и офицери в Сирия и е готова да се сражава решително за режима на Башар Асад.
Военната техника се превозва през Босфора на открити палуби – Москва явно няма особено желание да крие този факт. Нещо повече, ако ситуацията в Сирия поне относително се стабилизира, Русия най-вероятно ще получи шанс сериозно да разшири военното си присъствие в страната. Причините трябва да търсим в събитията от последните години.
"Днес – Дамаск, утре – Москва"
"Арабската пролет" и най-вече свалянето на режима на Муамар Кадафи в Либия бяха възприети от Кремъл като голяма смяна на режимите в Близкия изток, зад която стои Вашингтон. Крахът на либийския полковник съвпадна по време с тогавашните протести в Москва. Руското ръководство сметна, че трябва дейно да се бори с тази тенденция.
За Владимир Путин Сирия на Асад има значение не само и не толкова като военен съюзник, клиент на руския военнопромишлен комплекс (и едното, и другото впрочем е истина), а главно като символичен последен рубеж на отбраната срещу американската политика. В Сирия Кремъл брани не само Асад, но и принципа за суверенитет в класическото му разбиране от началото на 20-и век - като право на правителствата да правят с гражданите си, каквото пожелаят. След разпадането на Югославия и балканските войни през 90-те Москва гледа вече скептично на новите принципи в международното право, например "задължението да защитаваш".
То предполага, че суверенитетът не е само привилегия, но и задължение на държавата да брани своите граждани и да не изполва насилие спрямо тях. Руското ръководство винаги е виждало в тази постановка инструмент, чрез който Западът и на първо място САЩ сменят неугодните за тях политически режими. "Щом днес е Дамаск, утре ще е Москва" - така ще резюмираме същността на сирийската и по-широко погледнато, близкоизточната политика на Кремъл.
Личните сметки с Обама
Москва гради цялата си стратегия върху противопоставянето срещу Вашингтон. Зле прикриваното презрение на Владимир Путин към Барак Обама проличава тук с пълна сила. Обама остави на произвола на съдбата свой съюзник, бившия египетски президент Хосни Мубарак - и ето, руският лидер ще брани всеотдайно Башар Асад. Обама не дръзва да разшири военната кампания срещу "Ислямска държава" – и ето, Путин праща морски пехотинци и тежка техника да мачкат сирийската опозиция от всички бои, включително ИД.
"Ако искате, Русия е готова да ви помогне в борбата с радикалните ислямисти. Мълчите си, а? Значи вие, американците, всъщност не го искате!" - това е посланието на Путин до американците, а покрай тях и до арабите, иранците и израелците.
Вашингтон разочарова, Москва очарова
Белият дом действа предпазливо и на този фон решителността на Путин, необременен от парламентарен, медиен и граждански контрол, цели да направи впечатление на страните от региона. Много от тях през последните години видимо бяха разочаровани от политиката на Белия дом. Чрез бързото сближаване с Египет, формално все още основен съюзник на САЩ в арабския свят, и с Иран, очакващ вдигане на санкциите с активния принос на Москва, Русия се мъчи да се закрепи на позициите, изненадващо изоставени от американците.
Колкото са по-силни тези нови позиции, толкова са повече според Кремъл аргументите в диалога с Америка, толкова по-често американският президент (днешният и бъдещият) ще говори, че подкрепата на Русия е от значение във връзка с иранския въпрос, сирийския въпрос, израелско-палестинския въпрос. Това вдига рейтинга на Путин в страната му и му дава възможност за пазарлък с Вашингтон. Най-малкото, по повод споменатата вече Украйна или пък санкциите.
Логично е да предположим, че активното участие на руски военни в сирийската гражданска война увеличава опасността от ислямистки терор в самата Русия и срещу нейни обекти и граждани в цял свят. Кремъл обаче явно смята този риск за не твърде голям в сравнение с потенциалните стратегически изгоди. Друг проблем ще се очертае, ако руските военни започнат да дават жертви.
От гледна точка на обикновените хора, Сирия не е Украйна, където "трябва да браним руснаците", а по-скоро Афганистан от 80-те –една далечна страна, където в крайна сметка "няма какво да правим". Точно затова морските пехотинци от Севастопол надали ще участват масово в битките. Поне засега.
