О ткъде идва моето безпокойство? Всеки ден се питам. А странното е, че в някои дни даже не се и питам. Има дни, в които дори не го забелязвам. Не го чувам – както не се чува монотонния бучащ шум на някоя климатична инсталация или на някой хладилник за трупове. Но знам, че то присъства. Моето безпокойство. И знам, че го изпитват всички сегашни хора, пише Калин Терзийски за Edna.bg
Дали го изпитва Далай Лама? Ето сега се запитах именно това. Дали Далай Лама…
Яд ме е като си представя, че някой може да каже: "Е, той Далай Лама си е добре… той ги няма нашите проблеми с тока и парното"…
Ужасявам се от мисълта, че някои хора могат да сведат това, за което говоря, до единия салам, до едното парно и до единия ток. Аз говоря за безпокойството.
Защото знаете как се случва: събуждате се нощем, тихо е, луната осветява отсрещната стена, не се чува нищо, освен часовника. Напрягате очи и поглеждате часовника в полумрака и ви се струва, че е към три. Сещате се – колко е неприятно да не можеш дори да видиш колко е часът, а не ти се пали лампа, защото запалването на лампа е зло и категорично действие – това си е едно прогонване на духа на нощта, на Хипнос, това е изпъждане на съня.
И си лежите – полувцепенени в леглата. Не знаете какво да правите, прекалено тихо е, няма сигнал от никъде да ни покаже какво става в тоя свят?
И на вас някак си ви е ясно, че светът е притихнал, но това притихване е наужким, то е най-ефимерното нещо, та нали в същото време някъде тече чудовищен, разгорещен бой и самолети с многоцевни картечници "Гатлинг" обстрелват с ураганен огън кирпичени села. И е обед, и падат бомби и снаряди, а другаде се ражда дете, а другаде се раждат сто хиляди деца…
Защото в тоя свят няма ни минута покой, а напротив – във всяка секунда се раждат и умират хиляди. И хиляди въздишки на наслада и хиляди смъртни въздишки на облекчение, и хиляди сподавени въздишки на отчаяние се изтръгват от хиляди усти – във всеки миг.
А навън е тиха нощ.
Давате си сметка за това и не си давате сметка – в същото време.
Лежи вцепенен човек в леглото нощем и чува цъкането на часовника. И иска да го изнесе, проклетия стенен часовник – от стаята, да го изхвърли в някоя незнайна пропаст или кофа за боклук – за да престане да отброява тия ми ти секунди! Защото те са майки на безпокойството.
Изтичат в небитието…
Защото ние умело сме разчленили времето на секунди - та да можем да си представяме как изтича: като възелчета на изтъняващ пулс на смъртник, като песъчинки от сипей, по който се катери безнадеждна мравка, като падащи листа есен и като изтичащи секунди от песен…
Да, секундите от живота изтичат именно като изтичащи секунди от любима песен, даже не и любима, а такава една – предизвикваща сладка, непоносима болка в гърдите. Такава една песен… И секундите от нея изтичат, ние гледаме на електронния екран мигащия таймер и у нас се ражда Безпокойството…
Нощем ние лежим и слушаме часовника.
Слушаме цъкащия часовник и усещаме, че има да се правят много неща, но и като се направят – пак ще е нищо и пак – голяма работа – нали всичко ще свърши? И какъв е смисълът? И Безпокойството расте и ни задушава и ние се чудим вече дали да не отидем да пийнем малко вода в кухните си, в милиардите си кухни (ние – седемте милиарда човека на Земята) и дали даже да не сложим и малко валериан във водата, да сложим в седемте милиарда чаши седемдесет милиарда валерианови капки и да пийнем, за да се успокоим…
Боже, спаси ни от това безпокойство - казваме си ние.
Дали Далай Лама изпитва същото безпокойство, каквото и аз? Та нали той е будист и е надмогнал своите страстни и донасящи болката желания? Всяко желание води до страдание - Далай Лама добре знае това и сигурно внимава с желанията. Но ако лежи в тъмната си стая в три и не може да заспи и чува цъкащия часовник, дали и той няма да изпита безпокойството?
Безпокойството ми е като плътен, монотонен шум, знам, че даже мога да не го забелязвам, знам, че всички го изпитват – подобно на мен. Знам, че има поне един милион човека, пишещи и дращещи, които именно в тоя момент пишат (за да изкарат някоя лея/ескудо/динар/евро) за това как да преодолеем безпокойството. И те също треперят от безпокойство и са съвсем наясно, че пишат за преодоляването на безпокойството просто за да си изкарат паричките, а иначе - то е просто непобедимо.
Безпокойството от това, че си жив. И че после няма да си.
О, да.
А сега ще ви кажа моето решение, което може да се вземе именно в три през нощта, в най-дяволския час, когато още няма даже надежда за ден.
Да го вземат дяволите безпокойството! – ето това ще кажа.
То идва от очакванията ни. От желанието нещата да станат така, както очакваме. И ясното съзнание, че те никога не стават точно така, както очакваме. И от мътното съзнание, че само едно нещо ще стане точно така, както го очакваме. Но ние именно него не искаме да очакваме. Сещате се за какво говоря.
Само краят идва, нищо друго не е сигурно.
Ето откъде идва безпокойството – от това, че имаме представа за начало, среда и край. Началото е дадено – с всеки живот. В средата имаме някаква идиотска представа - че трябва да се случат куп строго определени неща. Които ние нагло сме нарекли добри и правилни. За да наречем живота си (О, Боже!) нормален. Да се оженим, да създадем поколение, да живеем еди-какъв си живот. А след това идва краят – мътен като нощен въртоп. И ние имаме една вечно дълбаеща сърцата ни представа за това. Как ще се случат нещата. Начало, среда и край. Няма време – тиктака ужасът в гърдите ни.
И затова смелият човек не само че запалва лампата, но и изхвърля часовника, и валериана, и света! И заживява без никакви очаквания, без никакви представи за това как трябва да станат нещата. Глухо ръмжене изпълва гърдите му, той живее без страх и с пълно презрение към живота.
Защото това, което ние сме свикнали да наричаме живот, е всъщност една доста усложнена схема от страхове. Пълно презрение към тоя живот!
Да става каквото ще. Аз вървя напред. Само смелостта и глухото ръмжене в гърдите ми съм Аз.
Часовникът лежи, разбит на паважа пред прозореца, нощта е отстъпила, вече не е посред нощ, защото за смелия човек няма нощ. Той спи, когато иска, той яде, когато иска, той не яде, когато няма и не се страхува от това. Защото той не се страхува да умре - защото е плюл на представата за смърт. Той е забравил какво е това.
Той е Адам, преди да изяде ябълката на идиотизма, наречена ябълка на познанието. Той не се интересува от това как трябва да се случат нещата.
Защото нещата не трябва да се случат никак. Остави нещата – да стават, както им падне!
Безпокойството се оттича – уплашено от тоя, който вече не мисли за нищо. Той не мисли: Ах, какво ще бъде утре, ах, какво ще е времето, ах, кога ли ще умра, ах, дали да не си взема чадър, или поне шлифера за утре, че може да вали… Бабешки трепети.
Давай, излизай навън, ръмжи глухо, разбий мрака, плюй на всичко и живей без мисъл за това какъв трябва да бъде света!
Напред.
криза, която тихо расте" />
