Щ е започна с цитат, за който предварително моля читателите да бъда извинен, защото той е от жанра на надписите, които могат да се прочетат по стените на обществените тоалетни. Ето го:
Един ден се напих,
после се сбих
и главата на един
скапаняк аз разбих.
Стана въргала тогава в
квартала и няма алабала алабала алабала.
* * *
Вървя и повръщам, понякога даже припадам,
но ставам, изтупвам се и започвам да бягам!
* * *
На четири крака лазя, някъв ме разпитва на английски.
Не разбирам к`во ми говориш брато с пагони чекиджийски. Излъгах, че съм половин кореец, на половина
мексиканец,
заклех се в името на Ангола, че баба ми е албанец
Авторът на тези редове, преди десетина дни бе приет в качеството му на „лице” (ако употребената дума може да е точна) на т. нар. „контрапротест” от премиер-министъра на републиката Пламен Орешарски. Лице, сиреч, на онази, както ни казват „част от нацията”, която, в резултат на упоритостта и политическата незрялост на протестиращите срещу настоящото управление има опасност да бъде пагубно разделена. Както и да е – очевидно обаче тази „част от нацията” отчайващо страда от отсъствие на свои „лица”, след като се принуди да изпрати на „Дондуков 2” субекта-автор на подобна гнусота, който носи „артистичния” псевдоним Мишо „Шамара”. За този „Шамар”, признавам, нямах честта да съм чувал до момента, когато започна всекидневно да посещава беловласата групичка на „протестиращите в подкрепа на правителството” (израз, който сам по себе си е нонсенс) и да дава разни изявления, за които централните вестници всекидневно и най-добросъвестно ни информираха: „Ще си дам живота за Пламен Орешарски, заяви Мишо Шамара”, „Ще направя това и това, подчерта Мишо Шамара” и т. н.
Сега ще кажа, че онези, на които въпросният „Шамар” представлява „лицето” и които, както ще разкажа след малко, видях през изтеклата седмица да бъдат стоварвани с автобуси от различни села и паланки пред Парламента, за да подкрепят любимото си правителство, най-вероятно биха зашлевили с по един съвсем реален шамар своите внуци, ако биха ги чули да „рапират” горните „стихчета”.
Другото „лице”, което през изминалите дни олицетвори общността на искащите „на правителството да се даде шанс да работи” – при всичките ми старания да го цитирам също – не се оказа автор на нищо фиксирано върху хартия или платно (за стена на обществена тоалетна не гарантирам). За сметка на това пък той се оказа с още по-красноречиво прозвище. Нарича се Бисер Миланов-Петното. Напразно се опитвах да разбера, с какво собствено се занимава г-н Петното, та да се удостои да стане „лице” на „контрапротестиращата” част от нацията. Хайде, за „Шамара” разбрах, че е звезда във „високия” жанр на рапа. Но Петното? След подробно разпитване и търсене в мрежата узнах единствено, че е рецидивист, с няколко излежани ефективни присъди за кражби, хулиганство и т. н. С две думи разбрах, че г-н Петното е само престъпник. Само – защото такъв, оказва се, е и Шамара, който освен че е автор на шедьоври от рода на горецитираните, също е лежал в затвора.
И тъй, в дните на разправии около президентското вето, в противовес на „разделителя” Плевнелиев, „обединителите” Пламен Орешарски и Цветлин Йовчев (вътрешен министър) приеха не къде да е, а зад портите на Министерския съвет на републиката двама рецидивисти. Приеха ги като „лица” на „дискриминирата от медиите част от нацията”. Приеха ги като „лицата” на подкрепата на своето управление.
Дали си дадоха сметка какъв абсурд сътворяват? Дали дори протестиращите си дадоха достатъчно ясно тази сметка? Защото за мен това „посещение на високо равнище” е скандал дори по-голям от злополучното назначение на Делян Пеевски. Представете си, само си представете: г-н вътрешният министър и експертният макроикономист седят около една маса с криминалните „Шамара” и „Петното” и слушат предложенията на последния (на просто рецидивиста) да сформира групи, които да идентифицирали главните агенти на Сорос в София, които финансират протестиращите, след което да ги предадат на органите на МВР. Явно модата на „гражданските арести” в България се разраства! Г-н Петното обещава на г-н Йовчев да внесе до дни информация за „организаторите на протестите”, за да бъдат обезвредени. Г-н Йовчев не възразява г-н Петното да направи това. Г-н премиерът също. След три дни централните вестници добросъвестно и сякаш това е в реда на нещата ни информират, че обещаната информация на Петното все още не е постъпила и МВР не работи по нея.
И тъй, след още няколко дена (в петък миналата седмица) организациите на БСП и ДПС в страната докараха в София няколко десетки автобуси от различни краища на провинцията, за да покажат най-сетне своята „част” от опасно разделящата се нация.
Видях тези хора и честно казано ми стана жал за тях. Те наистина нямаха лица. Лутаха се объркано и нелепо из ларгото, плахо се вглеждаха в стотиците полицаи (които всъщност пазеха тях), търсеха с очи „отговорниците” си, за да им кажат накъде да отидат, някои се объркваха и по крайно комичен начин се озоваваха пред сградата на Народното събрание, където бяха протестиращите срещу правителството. След кратко смайване, докато осъзнаят, че това не са „нашите” поемаха назад, съпровождани от ироничните „овации” на столичани. Не викаха, не се заяждаха, бяха просто забъркани, сгорещени, апатични. И все пак, при всичката си безпросветност, поне по-възрастните от тях изглеждаха по патриархалному благочинни. Затова ми се поиска да спра някой от тях и да му цитирам откъса, с който започнах този текст. Да го попитам след това, към коя „част от нацията” според него принадлежи авторът на тази глупост. И дали знае, че е лежал в затвора. Най-вече обаче, дали знае, че е „лицето” (пак казвам, ако тази дума е на място) на неговия „контрапротест”, че този, този именно субект го е представлявал пред любимия премиер. Че този, дето „повръща, понякога и припада, но става, изтупва се и започва да бяга”, е бил в залата с кристалните полилеи на „Дондуков 2”, където той никога не е припарвал и няма да припари.
Помислих си обаче и още нещо. Помислих си, че наскоро прочетох поредния опус на едного от онези, които за себе си наричам „дежурните медийни мъдреци” (дали бе Кольо Колев или Кънчо Стойчев – тези двама автори някак се сливат в съзнанието ми). В него протестът на столичните граждани бе сравнен с твърде бързо израснало дете-акселерат, което усещало здравината на мускулите си, но не си давало сметка за менталната и социалната си незрялост. Симпатично, т. е. младо същество (наречено „гражданското ни общество”), но все още твърде, твърде неумно – инфантил някакъв…
Не можех, пред лицето на това високомерно портретиране, да не направя сравнението на видяната от мен жалка картина на стоварената с автобуси от страната, лутаща се като изгубена, тълпа, олицетворена (потретям, ако думите, производни от „лице” тук изобщо са подходящи) от „Шамара” и „Петното” и хората от столичния протест. Да, близо 70% от тези хора са млади, много млади. Но знае ли г-н дежурният медиен мъдрец, че немалко от тях са наши студенти, при това едни от най-блестящите? Знае ли сетне проф. Петър-Емил Митев (общият учител на всичките тези дежурни медийни мъдреци), който също като г-н Петното твърди, че те имали организатори зад кулисите („бели ангели”) и че не можели да не са, все пак, платени, че сред тях са поне петдесетина негови колеги със същата академична титла, които отдавна, отдавна не са в ресора на интереси на г-н Джордж Сорос? Знаят ли най-накрая всички, които не спират да твърдят, че софийските протестиращи нямат и не могат да излъчат „лидери”, че сред тях всъщност са естествените лидери на тази нация? Че ако „нацията е разделена” и от едната страна са хората, чиито имена ще изредя след малко, а на другата – Мишо Шамара и Бисер-Петното, то нацията наистина е разделена, но е разделена на нормалните в нея и негодниците в нея?
И понеже от шестдесет и пет дни всеки ден съм на протеста в София (г-н Петното може, ако желае, да ме включи в „справката” си към МВР) ще изредя тук (абсолютно наслуки) двадесетина имена на люде, които няма как да ми се разсърдят, че ги споменавам, защото са на площада напълно открито. Да, г-н Колев (или Стойчев), в обществото на „детето-акселерат”, което нямало зрялост и не било способно да излъчи лидери са: проф. Христо Тодоров – философ и зам.- ректор на НБУ, проф. Цочо Бояджиев (философ и Хумболтов лауреат), проф. Георги Близнашки – юрист-конституционалист и бивш депутат от БСП, проф. Александър Кьосев – културолог, проф. Божидар Кунчев – литературовед, доц. Георги Арнаудов – композитор, Юлиана Николова – юрист и бивш кандидат за вицепрезидент, Красен Станчев – икономист и философ, Александър Кашъмов – юрист, арх. Христо Генчев, д-р Светлозар Василев – психиатър, Христо Бойчев – драматург, Емилия Дворянова – писател, Теодора Димова – писател, Георги Тенев – писател и драматург, Панайот Денев – журналист, Иво Инджев – журналист, Иван Добчев – режисьор, Христо Мутафчиев – актьор и председател на САБ, Славчо Пеев – актьор, Светлана Янчева – актриса, Силвия Лулчева – актриса, Кирил Маричков – музикант…
От другата страна са хората от автобусите и техните „лица”: Мишо Шамара и Бисер-Петното.
Приятно събеседване с последните двама, г-н министър-председателю.
