Джордж Фридман: Европейската криза се корени в границите

Д нес Европа е континент на граници. Вторият най-малък континент в света има повече от 50 отделни, суверенни нации-държави. Много от тях са част от Европейския съюз. В сърцевината на проекта за ЕС е едно усилие за намаляване на силата и значителността на тези граници, без всъщност те да бъдат премахвани – на теория една постижима цел. Но историята не е вид теоретично решение.

Днес Европа е изправена пред три конвергентни кризи, които в крайна сметка са за границите, какво означават те и кой ги контролира

Тези кризи изглеждат отделни: имиграцията от ислямския свят, гръцките икономически затруднения и конфликтът в Украйна изглежда нямат нищо общо помежду си. Но на практика те произтичат от, макар и по различни начини, въпроса какво означават границите.

Границите на Европа са били в основата на нейния политически морал и исторически катастрофи. Европейското Просвещение оспори многонационалните монархии и подкрепи суверенните нации-държави, които бяха разбирани като територии, в които съществуват нациите. Нациите бяха определяни като групиране на хора, които споделят обща история, език, мрежа от ценности и религия – накратко, обща култура, при която те са били родени. Тези групи имат правото на самоопределение, властта да определят своя начин на управление и хората, които управляват. Преди всичко тези нации живеят на място, и това място има ясни граници.

Правото на национално самоопределение е създало много отделни нации в Европа. И, както правят нациите, те понякога не се доверяват и се страхуват една от друга, което от време на време води до войни. Те също така имат спомени за предателства и виктимизиране, които се простират назад във вековете преди нациите да станат държави. Някои гледат на границите си като на несправедливи, защото поставят техните сънародници под чуждо управление или като недостатъчни за националната необходимост. Правото на самоопределение неизбежно води до граници, а въпросът за границите води неизбежно до спорове между държавите. Между 1914 и 1945 г. европейците проведоха поредица от войни за национални граници и за това кой къде има правото да живее. Това доведе до една от най-големите касапници в човешката история.

Паметта за тази сеч доведе до създаването на Европейския съюз. Неговият основаващ принцип беше, че касапници от този род не бива да се случват никога повече. Но на съюза му липсва силата да изостави нацията-държава – тя е твърде фундаментална за европейското чувство на идентичност. И ако нацията-държава оцелее, така ще стане и с идеята за територия и граници.

Ако нацията-държава не може да бъде изоставена, тогава поне границите могат да загубят значимостта си. Тези два принципа се появиха след Втората световна война: Първият, предхождащ Европейския съюз, беше, че съществуващите граници в Европа не могат да бъдат променяни. Надеждата беше, че чрез замразяването на европейските граници, Европа може да изостави войната. Вторият принцип, който дойде със съзряването на Европейския съюз, беше, че вътрешните граници в блока и съществуват, и не съществуват. Границите определяха границите на нациите-държави и предпазваха доктрината за национално самоопределяне, но те не съществуваха, доколкото това се отнася до движението на стоки, труд и капитали. Това не беше безусловно – някои държави бяха ограничени в някои от тези сфери – но беше общ принцип и цел. Сега принципът е атакуван по три различни начина.

Движението на мюсюлмани в Европа

Хаосът в Близкия изток предизвика поток от бежанци към Европа. Това е добавяне към проблемите, които европейските нации са имали при предишни мюсюлмански миграции, които са били окуражавани от европейците. При възстановяването на Европа след Втората световна война, тя се нуждаеше от допълнителна работна сила на ниска цена. Както са правили развити индустриални държави, редица европейски страни търсеха имигранти, много от които от ислямския свят, които да запълнят празнотата. Като за начало европейците приемаха преселниците като временно пребиваващи. След време европейците предоставиха гражданство, но създадоха доктрината на мултикултурите, която изглеждаше като жест на търпимост и беше негласно приета по взаимно съгласие, имайки предвид, че някои мюсюлмани се противопоставят на асимилация. Но тази доктрина по същество служеше за изключване на мюсюлманите от пълно участие в приемащата култура, дори и след като те придобиваха законно гражданство. Но както казах, европейската идея за нацията беше оспоренa от понятието за интегриране на различни култури в европейските общества.

Отчасти поради липсата на пълно интегриране на имигрантите и отчасти поради терористичните атаки, растяща част от европейското общество започна да възприема вече намиращите се в Европа мюсюлмани като заплаха. Някои държави вече обсъдиха възкресяването на вътрешните европейски граници за да бъде предотвратено не само движението на мюсюлмани, но и на други европейци, търсещи работа в трудни икономически времена. Сегашната бежанска вълна издигна въпроса на ново равнище.

Бежанската криза принуди европейците да се изправят пред основен въпрос. Хуманитарните принципи на Европейския съюз изискват на бежанците да бъде дадено убежище. И все пак, нова вълна от бежанци заплаши да изостри съществуващите социални и културни дисбаланси в някои страни; някои очакват пристигането на още мюсюлмани със страх. Нещо повече, след като веднъж на имигрантите бъде позволено да влязат в Европа от една или друга държава, останалите нации са неспособни да предотвратят придвижването на бежанците.

Кой контролира външните граници на Европа? Решава ли Испания кой да влезе в Испания, или решението се взима от Европейския съюз? Кой решава дали идеята за свободно движение на работна ръка включва и принципа на свободно движение на бежанци? Ако е така, тогава страните от ЕС са загубили способността да определят кой може да влезе в техните общества и кой може да бъде изключен. За Европа, дала своето определение за нация, този въпрос не е странен, а правен. Той отива до сърцевината какво е нацията и дали нацията-държава, според принципа на правото за национално самоопределение, е упълномощена както да взима решения, така и да ги прилага.

Този въпрос не се отнася само до мюсюлманите. През XIX и XX век евреите, идващи от изток в Западна Европа, бягайки от царистките декрети – отправят същото предизвикателство, въпреки че те опитваха по-енергично да бъдат асимилирани. Но в този момент понятието за граници беше недвусмислено, дори и ако специфичното решение как да бъдат интегрирани евреите да не беше ясно. Мюсюлманският въпрос е уникален за Европа и е такъв, единствено защото Европейският съюз го направи уникален. Съюзът се опита да запази границите, докато ги изцежда от значимост, и сега има подем на противопоставянето не само срещу мюсюлманската имиграция, но и срещу разбирането на ЕС за граници и свобода на движението.

Гръцката криза

Въпросът за границите е и в сърцевината на гръцката криза. Виждаме два въпроса: единият малък, другият – голям. Малкият включва капиталовия контрол. Европейският съюз е ангажиран към единен европейски финансов пазар, в който капиталите се движат свободно. Гърците, притесняващи се от изхода на сегашната криза, местят големи количества пари от гръцки в чужди банки. Те си спомнят какво се случи по време на кипърската криза, когато правителството, капитулирало по-конкретно пред германските изисквания, замрази и отне парите, депозирани в кипърски банки. Според правилата в ЕС трансферът на депозити в една страна от съюза или дори извън съюза е разглеждано като цяло като законно. Само че в кипърския случай свободното движение на капитал през границите беше спряно. Същото евентуално би могло да се случи в Гърция.

В такъв случай, кой е върховният принцип – свободното движение на капитали или всеобхватната власт на Европейския съюз за контрол на този поток? Отговорни ли са гръцките граждани лично за дълга на своето правителство – не само чрез политиките на икономии, но също така чрез контрола, наложен от гръцкото правителство под европейски натиск за забрана движението на техните пари? Ако второто е отговор, тогава могат временно да бъдат създадени граници за капитала.

По-големият въпрос е движението на стоки. Сериозното измерение на тази криза включва свободната търговия. Германия изнася повече от 50% от своя брутен вътрешен продукт. Нейното благоденствие зависи от този износ. Аз твърдя, че неспособността за контрол върху потока от германски стоки в Югоизточна Европа доведе региона до икономически упадък. Германската способност да контролира потока от американски стоки към страната през 50-те години на миналия век беше движеща сила на нейното икономическо възстановяване. Европейският съюз определя ограничения за движението на някои стоки, по-специално селскостопански, чрез субсидии и квоти. На теория свободната търговия е полезна за всички. На практика краткосрочните печалби на една страна могат значително да надвишат дългосрочните печалби на друга. Способността за контрол на потока от стоки е средство, което може и да забавя растежа, но намалява болката.

Основният принцип на Европейския съюз е този на свободната търговия, в смисъл че границата не може да се превърне в контролно-пропускателен пункт, който да определя кои стоки могат или не могат да влизат в страната и при какви тарифни правила. Теорията е превъзходна, с изключение на нейния провал да се справи със синхронизацията на обезщетения. А това означава, че правото за самоопределение повече не включва правото за контрол на границите.

Украйна и "неприкосновеността" на граници

На последно място налице е украинският въпрос – който не касае точно Украйна, а първичния принцип на Европа: Не може да се позволява промяна на границите. Същността на това правило е в това, че промяната на границите води до нестабилност. Правилото управлява между 1945 и 1992 г. След това разпадането на Съветския съюз промени драматично вътрешните граници на Европа, измествайки руската граница на изток и на север. Колапсът на Съветския съюз също така създаде осем нови свободни нации, които бяха съветски сателити в Централна и Източна Европа, и 15 нови независими страни – включително Русия – от съставните части на Съветския съюз. Може да се твърди, че разпадането на Съветския съюз не е променил управлението по границите, но подобно твърдение би било доста пресилено. Всичко се промени. След това дойде "цветният развод" на Словакия и Чешката република, а сега има потенциални разводи във Великобритания, Испания и Белгия.

Може би най-важното е, че правилото отпадна в Югославия, където една общност се пръсна в няколко независими нации ,и, сред другите последствия, последва трансгранична война. Конфликтът продължи с отделянето на Косово от Сърбия и издигането на статута му до независима държава. Русия използва тази последна промяна на граници като оправдание за преначертаването на границите на Грузия и като прецедент, подкрепящ сегашното й настояване за автономия и контрол върху източна Украйна. По същия начин границата между Азербайджан и Армения драматично се измести в резултат на война (По подобен начин Кипър, разделен между управлявания от турци север и гръцкия юг, беше приет в Европейския съюз през 2004 г. със своя дълбок, и все още нерешен, спор за граници).

След края на студената война принципът за неприкосновеност на границите е бил нарушаван не един път – чрез създаването на нови граници, чрез създаването на новоосвободени нации-държави, чрез мирни разделения и с насилие чрез войни. Принципът на стабилни граници беше спазван в голяма част до 1991 г., преди да бъде подложен на поредица радикални промени, които понякога решават въпроса, понякога го оставят нерешен. Европейците приветстват повечето от тези корекции, а в един случай – Косово – самите европейци задвижиха промяната.

В този контекст трябва да се разглежда и украинската война. Твърдение на Европа, подкрепено от Америка, е, че Русия се опитва да промени неприкосновени граници. Има много добри аргументи, които да бъдат отправени срещу руснаците в Украйна, което съм правил в миналото. Обаче е трудно да бъде подкрепена идеята, че руснаците правят нещо безпрецедентно при опитите си за преначертаване границите на Украйна. Европейските граници са в постоянно променяне от известно време. И това наистина буди безпокойство: исторически, неуредените въпроси с границите са предшественици на война, както видяхме в Югославия, Кавказ и сега в Украйна. Но е трудно да се спори, че тези конкретни действия на Русия сами по себе си са безпрецедентно събитие в Европа. Принципът на националното самоопределение зависи от ясното разбиране на нация и неоспоримото споразумение за нейните граници. Самите европейци много пъти са създавали прецеденти, че границата не е неоспорима.

Конкурират се два принципа. Първият е желанието на ЕС, границите да са напълно пропускливи, без нацията-държава да губи правото си на самоопределение. Трудно е да се види как липсата на контрол върху границите е съвместима с националното самоопределение. Другият принцип е, че съществуващите граници да не бъдат оспорвани. От една страна съюзът иска да намали значимостта на границите. От друга иска да ги направи неоспорими.

Нито един принцип не е постигнал успех. В Европа се появяват все повече сили, които искат връщане на контрола върху границите на нациите-държави. По различни пътища кризата с мюсюлманските имигранти и гръцката криза се пресичат във въпроса кой контролира границите. В съшото време неприкосновеността на границите е изпразнен от съдържание термин след разпадането на Съветския съюз.

Идеята, че границите са архаични, има смисъл само ако нацията-държава е архаична. Няма доказателства това да е вярно за Европа. Напротив, целия натиск който виждаме, е насочен в културен и икономически план не само за запазване идеята за националност, но също така драматичното й повишаване в Европа. В същото време няма доказателства , че предизвикателствата към границите отслабват. На практика през последните 25 г. броят промени, доброволно или под натиск, се увеличава. И всяко предизвикателство към национална граница, подобно на това в Украйна, е предизвикателство към националната действителност и самосъзнание.

Европейският съюз обеща мир и просперитет. Просперитетът сега е отвъд дрипите. А мирът прекъсван скокообразно – не в Европейския съюз, а около него – след като през 1992 г. беше подписан Договорът от Маастрихт за създаването на икономически и монетарен съюз. Всичко това е свързано с въпроса какво представляват границите и колко сериозно ги приемаме. Граница означава, че това е моята страна, а не вашата. Тази идея е източник на мъчение и в Европа, и другаде. Независимо от това, тя е реалност, вградена в човешкото състояние. Границите влияят и то по много различни начини. Европейската криза, взета като цяло, се корени в границите. Опитът да ги разрушим изглежда привлекателен на теория. Но теорията се изправя пред реалността отвъд собствената си граница.