В публичните дискусии за Украйна се говори само за конфронтация. Но знаем ли накъде вървим? В живота си съм видял четири войни, започнати с голям ентусиазъм и обществена подкрепа, и за нито една от тях не знаехме как да я завършим, а от три в крайна сметка се оттеглихме едностранно. Тестът в политиката е как една война завършва, а не как започва.
Прекалено често украинският проблем се представя като премерване на силите: дали Украйна ще се присъедини към Изтока, или към Запада. Но за да оцелее и да преуспява, Украйна не трябва да бъде преден пост на никоя от двете страни срещу другата, а да функционира като мост между тях.
Русия трябва да приеме, че ако се опитва да наложи на Украйна статут на сателит, с което отново да премести руските граници, това би обрекло Москва на исторически повтарящи се самоизтощителни цикли от реципрочни сблъсъци с Европа и със САЩ.
Западът, от своя страна, трябва да разбере, че за Русия Украйна никога не може да бъде чужда страна. Руската история е започнала от т.нар. Киевска Рус. Руската православна религия е тръгнала оттам. Украйна е била част от Русия в продължение на векове, а техните истории са взаимосвързани още преди това. Някои от най-важните битки за свободата на Русия, започвайки с Полтавската битка от 1709 г., са се водили на украинска земя. Черноморският флот, с помощта на който Москва утвърждава влиянието си в Средиземноморието, е базиран въз основа на дългосрочен договор за аренда в пристанището на Севастопол в Крим. Дори такива прочути руски дисиденти като Александър Солженицин и Йосиф Бродски твърдят, че Украйна е неотделима част от руската история и дори от самата Русия.
Европейският съюз пък трябва да признае, че бюрократичната му мудност и подчиняването на стратегическия елемент на вътрешната политика при договарянето на отношенията на Украйна с Европа, допринесе преговорите да се превърнат в криза. Външната политика е изкуството да се определят приоритети.
Решаващият елемент са самите украинци. Те живеят в страна със сложна история и многоезична структура. Западната й част бе присъединена към Съветския съюз през 1939 г., когато Сталин и Хитлер си поделиха плячката. Крим пък, чието население е на 60 на сто руско, стана част от Украйна едва през 1954 г., когато Никита Хрушчов, украинец по рождение, го подари на Украйна по повод честването на 300 г. от споразумението между Русия и казаците. Западната част е предимно католическа, източната – предимно руско-православна. Западната говори украински, а източната - предимно руски. Всеки опит на едната част на Украйна да доминира над другата - както се случва сега - води в крайна сметка към гражданска война и разцепване. Ако разглеждаме Украйна като елемент от конфронтацията между Изтока и Запада, тогава всички перспективи за създаването на международна система за сътрудничество, включваща Русия и Запада – и по-конкретно Русия и Европа – ще бъдат разрушени за десетилетия.
Украйна е независима едва от 23 г. Дотогава тя е била под някаква форма на чуждестранно управление от XIV век насам. Не е изненадващо, че нейните лидери не са усвоили изкуството на компромиса, още по-малко на отчитане на историческата перспектива. Политиката на Украйна след получаването на независимост ясно демонстрира, че коренът на проблема е в опитите на украинските политици от едната или от другата фракция да наложат волята си върху непокорните им части на страната. Това е същността на конфликта между Виктор Янукович и главния му политически противник Юлия Тимошенко. Те представляват двете крила на Украйна и не желаят да споделят властта. Една умна американска политика към Украйна би търсила начин тези две фракции в страната да си сътрудничат. Ние трябва да търсим помирение, а не доминацията на една фракция.
Нито Русия, нито Западът, а още по-малко различните фракции в Украйна, се ръководеха от този принцип. Всеки само усложняваше положението. Русия няма да успее да наложи военно решение, без да се самоизолира във време, когато много от границите й са несигурни. За Запада демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липса на такава.
Путин трябва да осъзнае, че каквито и да са тежненията му, политика на налагане със сила ще има за резултат нова Студена война. САЩ, от своя страна, трябва да избягват да третират Русия като някаква аномалия, която търпеливо трябва да бъде обучавана на правила за поведение, установени от Вашингтон. Путин е сериозен стратег - по каноните на руската история. Вникването в американските ценности и психология не е силната му страна. Разбирането на руската история и психология пък не е силната страна на американските политици.
Лидерите от всички страни трябва да се върнат към проучването на възможните изходи, а не да се състезават кой е по-велик. Ето как аз виждам един възможен изход, съвместим с ценностите и интересите на сигурността на всички засегнати страни:
1. Украйна трябва да има правото свободно да избира своите икономически и политически обвързвания, включително с Европа.
2. Украйна не трябва да влиза в НАТО. Заех тази позиция преди седем години, когато въпросът бе поставен за последен път.
3. Украйна трябва да има свободата да създава всякакво правителство в съответствие с изразената воля на народа си. Умните украински лидери биха избрали политика на помирение между различните части на страната си. В международен план те трябва да се стремят към позиция, близка до тази на Финландия. Тази страна яростно отстоява независимостта си и сътрудничи със Запада в повечето сфери, като внимателно избягва всякаква институционална враждебност спрямо Русия.
4. Несъвместимо с правилата на установения световен ред е Русия да анексира Крим. Но трябва да се намери начин отношенията на Крим с Украйна да не бъдат поставени на основа, заредена с толкова напрежение. За тази цел Русия би признала украинския суверенитет над Крим. А Украйна трябва да подсили автономията на Крим чрез избори с присъствието на международни наблюдатели. Този процес би включвал и отстраняване на всякакви неясноти около статута на руския Черноморски флот в Севастопол.
Това са принципи, а не рецепти. Хората, които познават региона, ще разберат, че не всички те ще се харесат на засегнатите страни. Тестът е не абсолютна удовлетвореност, а балансирана неудовлетвореност. Ако не се постигне някакво решение, въз основа на тези или на сходни елементи, плъзгането към конфронтация ще се ускори. Времето за приемането на подобно решение ще настъпи доста скоро.
