Моята река

И сега аз водя за ръката 7-годишната ми дъщеря. Водя я на брега, там, където се събирахме със съучениците ни.

Дунав, Данюб, Донау .....реката тече през половин континент, носейки се като пълноводна европейска Мисисипи към Черно море. Навярно хиляди хора – австрийци, унгарци, словаци, живеещи в поречието й, казват „Това е моята река“. Аз, обаче, си имам едно мое късче от нея.

Израснала съм на нея, в крайната българска точка, там, откъдето реката се отправя на север към делтата си. Училището ми беше почти на брега на реката и ние час по час прескачахме до нея, привлечени от мощното спокойно движение на водата. През лятото тя беше гостоприемна, предлагаща прохлада и поне лек ветрец, раздвижващ горещата фурна, наречена добруджанско лято. Тогава тя беше и най-плитка. Камъните долу се оголваха, ние слизахме най-долу, досами водата. Можеше да стъпиш на някой по-голям камък и да усетиш как водата го разклаща.

Старите хора се кахъряха „пресъхна реката, съвсем пресъхна, не е на добре това“. Макар и малко, водата си беше чиста, беше обичайно да видиш как някой се къпе, а и уловът беше добър. Малко по-нагоре срещу течението имаше островче с широк пясъчен плаж. Дотам ходеше корабче и едно от най-големите детски удоволствия беше да те заведат там на плаж.

Та значи тръгва сутринта корабчето, разминава се ту с някоя лодка, ту с шлеп, и след около половин или един час детско време пристигаме. И тук започва най-хубавото – можеш да се къпеш, можеш да се заровиш в чистия дребен пясък, можеш да се скриеш в гората. Водата е чиста и топла, не е като морето да чакаш следобеда, но трябва да внимаваш за течението и за клоните, носени от реката. А когато следобед излезеш изпод сенките на дърветата, пясъкът под краката ти е като тиган на огън. Ние тогава си прекарвахме цялото лято в мечти за морето и Дунавът ни беше утеха.

Но този Дунав зимата беше негостоприемен, със студен вятър, който те обръщаше на брега и влизаше до кожата и те караше да потръпваш, с оловните си води, носещи безнадежността, че има още половин година до лятото. Помня, когато реката замръзна, това беше обща тема и обща болка на всички, сякаш сърцата замръзнаха. Прекалено рядко се случваше това и хората търсеха поличба за нещо страшно и неотвратимо, идващо върху ни. Нищо не дойде, само тръгна ледът. Огромни парчета лед, които бяха нахвърляни едно върху друго, много трудно, със скърцане се размърдваха по пътя си към морето. Някакво животно, навярно куче, което аз виждах като малко черно петно, беше хванато като в капан. През тази зима много вълци и чакали преминаха по ледената река и дойдоха от Румъния да проверят обстановката. Тъй като и тя беше братска социалистическа страна, не вярвам обстановката да се е различавала много от тамошната.

Горките румънци – що се касае Дунава, ние печелим географски. Техният нисък бряг се заливаше всяка пролет, но там, освен ниви, друго нямаше. Най-близкият град беше на 10 километра. Спомням си, че мен много ме занимаваше въпросът къде точно е границата между двете страни и майка все ми обясняваше че е точно по средата. Да, ама, питах аз, ако някой по погрешка премине средата, ще го арестуват ли? Сега като те настъпят в някой голям местен магазин, току ти се извинят със “Scuze”. Колко ни дели, една река е, идват на пазар хората. Пък и градът отсреща вече не ни опушва, не им се сърдим като по-рано за почернялото пране. Ние само за това се сърдехме, не за екологията.

Пък и каква екология, то си беше една екзотична дума. Навярно можехме да си го позволим с тази чиста среда наоколо. Най-голямото предприятие в града си изливаше отпадните води в реката и никой не се замисляше дали това е редно. Такава беше практиката и нагоре по реката на българска територия. Виж, цивилизованите австрийци и германци използваха Дунава само за разходки с корабчета, там регулациите си бяха европейски. Изведнъж скоро след приватизацията този същият завод изгради пречиствателна станция, която струваше докъм половин милион долара, страшно много пари. Помня, че си мислех, че парите са изхвърлени на вятъра. Правя разлика с възпитанието на моето дете, на което още в детската градина е обяснявано какво е екология, защо е важно да не се замърсява природата и как планетата е наш общ дом.

Днес, заставайки на брега, вече не виждам хора, къпещи се в реката. Все още има рибари, но е трудно да видиш сребърния проблясък на рибата. Водата сякаш е същата, пак виждам по някой боклук, носен по течението. Със сигурност няма кой да се наведе да пие от реката, както са правели преди 50 години. Има надежда, обаче. Децата, които сега растат, вече знаят, че за да си здрав, трябва да живееш в здрава среда. Всички предпоставки за екологично грамотно поколение са налице, така че надеждата ми за чиста река само след 10 години не преминава границата на илюзията.

А аз през годините се преместих до морето, мечта ми беше това море, толкова голяма, че и изборът на образование се повлия от него. Не исках София, исках море. Не можех да живея без вода наоколо, водата зарежда, дава ти място за почивка, изчиства ти главата от лошите мисли. Сега това за мен е морето.

Но се връщам до реката при първа възможност, заставам на същото място, където толкова пъти стояхме с приятелки, само че вече водя 7-годишната ми дъщеря. Тя сякаш е по-заинтересована от люлките, които са в градината наоколо, но аз я водя, защото знам, че любовта към водата остава в подсъзнанието, тя ще израсне така с нея и след години ще се връща вече с нейните деца. Сигурно ще разказва как е идвала тук с мен, на моята река.