К огато в началото на 2013 година новоизбраният от Висшия съдебен съвет (ВСС) главен прокурор Сотир Цацаров се качи на вълната на недоволството от високите цени на тока, направи няколко остри изказвания, посочи виновни и демонстрира решимост, мнозина побързаха да напишат прогнози за откриващия се дълъг политически хоризонт пред него.
Две години и половина след началото на мандата му обаче такива прогнози вече няма да срещнете. Сега въпросът е дали и докога ще бъде запазен „балансът”, който избра Цацаров за главен прокурор и който няма интерес от резки движения.
Протести е имало пред парламента, пред правителството, пред общини, пред чужди посолства, пред паметници, на площади и в паркове, но толкова многоброен протест, който да скандира „Оставка“ пред Съдебната палата, досега в София не е имало.
Прието е в минало време да не се разсъждава с „ако“, но все пак: ако във вторник сутринта главният прокурор Сотир Цацаров не се бе възползвал от ефира на най-голямата телевизия за своя едночасов монолог, протестиращите вечерта пред Съдебната палата вероятно щяха да бъдат по-малко. Часове по-рано обвинител №1 изясни допълнително проблемите, които провокираха протеста - безконтролна власт, която се употребява избирателно.
Повод и причина
Поводът за протеста бе триходовата комбинация, в която главният прокурор Сотир Цацаров първо остро атакува предложената от министъра на правосъдието Христо Иванов съдебна реформа, а по-късно последва вестникарска публикация от измислен автор за обществена поръчка за поддръжка на климатици в правосъдното министерство, което пък доведе до светкавично самосезиране на прокуратурата и прессъобщение за проверка на всички обществени поръчки във ведомството. Ефектът беше, че заглавията звучаха така: „Цацаров разследва Христо Иванов“. Това бе само повод за организираната от „Протестна мрежа“ демонстрация.
Причината, която изкара на улицата толкова хора (много от които дори открито не симпатизират на организаторите), е все по-видното разминаване между обществения интерес и поведението на прокуратурата.
В очите на публиката това е институцията, която се сезира по определени публикации и проспива други; която зрелищно изпрати по своя собствена инициатива полицаи в КТБ седмица преди затварянето на банката и допринесе за паниката на вложителите; която се намеси в изборите с аферата „Костинброд“, катастрофирала в съда; която изгуби онези тефтери и не можа да обясни как инициалите Д.П. се превърнаха в 10; която разследва Цветан Василев, а не разследва Делян Пеевски; която не забелязва престъпленията от омраза... И така нататък.
А Сотир Цацаров фокусира в себе си това недоволство по две причини - първо, той е все пак начело на единната вертикална структура, наречена прокуратура, и второ, преди две години така и не успя да дообясни кой точно кого е довел на онези срещи между него, Делян Пеевски и бившия вътрешен министър Цветан Цветанов. Поради всичко това след края на протестите срещу кабинета „Орешарски”, които искаха оставка и питаха #Кой, трите букви постепенно се прехвърлиха към Цацаров.
Следствие
Въпреки че хората пред Съдебната палата скандираха „Оставка“, оттеглянето на Сотир Цацаров е за тях най-малко желаният вариант. Защото това би означавало сегашният ВСС да избере негов наследник, а този състав на ВСС вече е дал достатъчно доказателства за своята несъстоятелност. И затова е трудно да си представим, че този ВСС, който по думите на един от членовете му е в ръцете на #Кой, ще избере нов главен прокурор, който да не е одобрен от #Кой.
Последствията от този протест, а вероятно и от още такива протести, са по-дългосрочни. На масата бе поставен един проблем, който управляващите се опитаха да заметат под килима. А именно - проблемът с прокуратурата. Очевиден бе компромисът, който Реформаторският блок направи - да прокара поне някакви първоначални реформи, но без да се прицелва в сърцевината на проблема. Очевидно е и нежеланието на премиера Бойко Борисов да влиза в конфронтация с прокуратурата. Но „умереният прогрес в рамките на закона“ (по Хашек) няма да бъде приет от част от обществото. А балансът, който политиците постигнаха след последните парламентарни избори, вече изглежда недостатъчен.
Пътищата са два - или съдебната реформа да бъде по-широка и да не заобикаля най-сериозните проблеми, или управляващите да се сдобият с широка обществена опозиция, извън традиционната на БСП и „Атака“.
