Бележки от малкото езеро

П�а �аниха ме да пиша за имиджа на България в чужбина.

"А какво знам аз за имиджа в чужбина, питайте някого, който го наблюдава оттам", възпротивих се.

Беше ми обяснено, че дори най-хилавата идея (как да изглеждаме по-добре в очите на другите) може да е от полза.

Е, аз нямам новаторска или ексцентрична теза, така че спокойно спрете да четете още тук.

Моята теория е умерено позитивна, скучна, предсказуема и много обобщена, но разполагам само с нея. Имиджът ни сигурно може да се подобри. За начало трябва

да спрем да тарикатстваме

на дребно, да започнем да уважаваме човешките права и да си оправим инфраструктурата.

После да свършим още хиляда неща; да минат десетки, ако не и стотици години; и най-сетне благодарение на местоположението ни и на факта, че всъщност на никого не пречим, плюс красивата природа - къде без нея - може би ще ни погледнат с други очи.

(Или не; вижте Волтеровия "Кандид", 1759 г. Не сме ли същите безгрижни, дори безотговорни веселяци, които най-внезапно запретват ръкави да те наложат здраво, ако не ги харесаш отведнъж и даже им запротиворечиш?)

На момента можем да похарчим милиони в туристическа реклама и да докараме много германци, британци или поляци, които да подпомогнат местната микроикономика със стотици

хиляди кебапчета, краставици и rakiya,

че дори и да купят апартаменти с изглед към морето/планината/съседния апартамент. Но това са временни мерки. И аз, като повечето, познавам поне един чужденец, който ни харесва.

Например Саймън от Брайтън, който всяка сутрин става в 5, за да пътува до Лондон, а четири-пет пъти в годината обикаля света, за да се среща с филиалите на компанията си, и който дойде в един доста студен ден, помота се из София, направи няколко срещи, отиде на дискотека, понапи се, неизбежно си падна по жените и докато се усети, вече беше в самолета за Банкок, но не пропусна за довиждане да сподели, че му харесват откритостта и сърдечността на българите.

Чужденците, които срещам, рано или късно опират до това: бързо разчупваме леда и сме широко скроени. Ако обаче направим допитване помежду си, ще се самоопределим по-скоро като

патриархални, затворени и дребнави.

Което ме води към: а) няма кой да ни заобича, ако не се заобичаме сами, и б) дори в крайна сметка да се скъсаме от целувки, ще си останем жители на малка, почти незабележима държава, с тежко, макар интересно минало и смотано настояще.

Нека не забравяме, че в голямата схема на нещата ние плуваме в малко езерце и сме нещо като гупи (или примерно риби-клоун - като Немо - още по-симпатични и напълно безвредни); дребни, макар и храбри рибки, чиито прадеди са кръстосвали поне три морета, но все пак не са щуки или още по-малко - косатки. В това няма драма. Колкото по-скоро свикнем с тази мисъл, толкова по-бързо ще престанем

да подскачаме под чуждите прозорци

и отчаяно да викаме "тук сме, тук сме" и така ще ни остане време да поработим в своя полза.

Най-клишираните и вероятно най-правилни ходове са да промотираме красивите планини и крайбрежието, старите градове, фолклора, евтиното хубаво вино, прелестните жени, гостоприемството, салатата и т.н., но това е безсмислено, докато не вникнем какво точно промотираме.

Всеки рекламист ще го поясни по-добре. Ние не харесваме себе си, респективно продукта, и просто няма начин да убедим останалия свят, респективно клиента, в предимствата му - защото хубавата реклама е повече или по-малко честна.

Планините и крайбрежието ни са в особено, на места дори в отвратително състояние, старите градове и много музеи, ако въобще до тях водят нормални пътища, могат да бъдат отблъскващо негостоприемни, а често под влияние на евтиното вино обобщаваме, че прелестните ни жени всъщност са, да прощавате, курви, за което най-вероятно е виновен фолклорът. Не понасяме съседите си от другия вход или град, затова пък сме склонни

да се хвърлим на врата

на всеки северноевропеец и, ако има време, да му обясним защо точно не ги понасяме и с какво ние в частност ги превъзхождаме.

Този смешен плач продължава сякаш вечно и с него вечно продължава усещането за обреченост, за разкрачване между ценностите на света, в който искаме да бъдем, и света, в който се чувстваме забодени.

В нашия няма справедливост и надежда, всекидневните проблеми се решават с измама и насилие, почти всички са бедни и за това винаги е виновен някой друг, следователно този друг трябва да дойде и да си оправи кашата.

С други думи, трябва да си даваме сметка какви сме (малки, смели и красиви) и какви не сме (големи, работливи и прочути), да не се срамуваме без повод и да полагаме гигантски усилия заради самите нас. Да спрем да крадем, мрънкаме и обвиняваме другите;

да почнем да работим

по 10, 12 или 15 часа, сякаш животът ни зависи от това; да се образоваме; да сме самостоятелни; да уважаваме различните; да мислим за децата си; да пътуваме повече из собствената си страна; да си създадем усещане за общност, която е обединена от повече от език и граници; и да помним, че сме у дома, т.е. всичко наоколо е наше, а не само 70-80 квадрата и евентуално една пътека до асансьора или кофата.

Горното в даден момент би трябвало да се отрази и на училищата, и на здравната реформа, и на съдебната система, и на полиетиленовите торбички, виснали по клоните; а сетне можем да прибавим една-две добри рекламни идеи, каквито винаги ще се намерят, и тогава да каним гости, които да има с какво и къде да посрещнем. Пък може и да ни обикнат накрая.