Отзоваването на посланик е атомна бомба в дипломацията

П�з �з изтеклата седмица получих десетки покани да коментирам 100-те дни в дипломацията на новото правителство. Отклоних поканите, за да дам шанс на дипломацията да се окопити, а на министерството - да си получи министър с по-дълъг хоризонт. Но работата с отзоваването на двамата ни посланици в САЩ и Турция стана спешна и предизвика у мен множество размисли, които съм длъжен да споделя.

Кадровата политика в областта на външните работи на предишния кабинет беше слаба, а понякога под всякаква критика. Партизирането на редица важни държавни позиции беше по-скоро практика, отколкото изключение.

И това с пълна сила се отнасяше и за дипломатическата служба.

Именно там бяха лансирани партийни кандидатури на БСП, както и други образи, отдавна излезли от оборота на ежедневието. Това правило все пак имаше и изключения. Измежду тях бяха и посланиците Лъчезар Петков и Бранимир Младенов. Въпреки че съм бил външен министър и чета редовно пресата, не разбрах какво е провинението на Петков и Младенов. Как тогава ще разбере широката публика защо ги отзовават?

Петков беше поканен да се върне във външно министерство лично от мен. Познавах работата му като генерален консул в Ню Йорк и му предложих да поеме посолството в Полша. А Младенов е кадрови дипломат, който е минал през всички стъпала на професионалната йерархия, докато израсне заслужено до посланик.

САЩ и Турция са сред нашите първостепенни приоритети, а от 2004 г. вече и съюзнически, и там традиционно изпращаме най-добрите си посланици. Така е било и в третото българско царство, и при комунизма (с всичките ни резерви към него), и през последните 20 години демокрация. Предишните посланици във Вашингтон бяха премиерът Филип Димитров и Елена Поптодорова - говорителят на МВнР. В Турция пък посланици бяха външните министри Стоян Сталев и Виктор Вълков.

Отзоваването на посланик е нещо като атомно оръжие в дипломацията и се използва само в краен случай.

В целия дебат, който се разигра около Лъчезар Петков и Бранимир Младенов, беше пропуснат един основен аргумент - как евентуалното им отзоваване би се отразило на двустранните ни отношения със САЩ и Турция.

Ето един жив пример. По време на моя мандат външният министър на една от петте велики сили си оттегли посланика в София заради сериозни пропуски в работата му. При първата ми среща с моя колега от въпросната държава той помоли делегациите да ни оставят на четири очи и с голямо неудобство ми се извини, че ни е пратил неподходящ човек, който е трябвало да оттегли.

Не бих искал да видя българската външна министърка в положение да се извинява и да се черви пред Хилъри Клинтън или Ахмет Давутоглу. Защото това ще е изчервяване на България, а това не ни отива.

Един от основните ни приоритети в диалога със САЩ, от 2003 г. насам, е отпадането на визите. Предишното правителство се провали и по този въпрос и затова се зарадвах, когато научих, че министър Желева го е взела присърце.

Желева има среща с Хилъри Клинтън след 10 дни, на 23 ноември, в 11 ч.

Но да си отзовеш посланика преди първа визита във Вашингтон е като да си стреляш в краката.

И по наше време съгласуването на посланиците не беше лесна работа. Но в края на краищата добрата воля на Симеон Сакскобургготски даваше тон за диалогичност и намирахме баланс с президента.

Решенията се подготвяха от специално определена работна група от представители на МВнР и на кабинетите на премиера и на президента.

В рамките на тези оживени дискусии понякога ставаха и събития с непредвидими последици. Типичен пример за това беше назначаването на Ирина Бокова за посланик в Париж. Малцина знаят, че първоначалното предложение на президентския екип беше тя да замине за Лондон. Но аз успях да я убедя, че Франция може да се окаже още по-важна дестинация към съответната дата.

Сега истински се радвам, че това се оказа първата стъпка към избирането на Ирина за генерален директор на ЮНЕСКО. Kато посланик в Лондон това едва ли щеше да й се случи.

За съжаление

в конституцията ни е заложена бомба със закъснител,

която може да се задейства във всяко едно наше посолство - президентът и кабинетът могат да се блокират, а парламентът е само мълчалив свидетел.

Kонституцията трябва да се поправи и в това отношение - водещата роля за посланическите назначения да е на правителството, церемониалната - на президента, а парламентът да получи право на контрол.

През 1990-1991 г. направихме една хибридна конституция, според която България е парламентарна република с президент, който има права, непропорционално големи на отговорностите, които носи. Сега, след конституционните промени, необходими за членството в Европейския съюз, е време да напасваме и тези отношения между институциите.

Смятам, че сегашното правителство може да се поучи от моето, което успя в максимална степен да мобилизира целия български дипломатически потенциал. Kато председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа привлякох като свои специални представители президентите Желю Желев - за Грузия, и Петър Стоянов - за Приднестровието, Филип Димитров - за Нагорни Карабах, а Юнал Лютфи - за Туркменистан. Поканих и Георги Пирински, но той не прие.

Постарах се и максимално да използвам опита на предшествениците си. Министър Станислав Даскалов стана нашият отличен посланик към Европейските общности, а Виктор Вълков - в Хърватия.

За съжаление в предния мандат, доминиран 100% от БСП в МВнР, като стил на работа се наложи дори добрите посланици да бъдат пращани на неподходящи за тях места. Примерите са безбройни.

Връх на административната безпомощност е изпращането на Никола Филчев в Казахстан - една истински важна държава, в която дипломациите с приоритети пращат като минимум хора, които поне не предизвикват учудване за домакините.

Познавам лично всички български министър-председатели от 20 години насам. Голяма част от правителствата в този период започваха мандата си със заблудата, че историята започва от тях. Голямото изключение беше правителството на Симеон Сакскобургготски. Може би защото 50 години по-рано той вече беше бил държавен глава и знаеше, че преди Симеон II и Борис III е имало и Симеон Велики, и Борис I, a преди тях и Аспарух, и траките.

Изобщо историята не започва с никое ново правителство на България. И, слава Богу, не завършва с него.