В дигитално-виртуалния ни свят любовта изглежда достъпна. Ангажираността и свързването обаче са сякаш недостижими, защото липсва усещането за походка, жестове, мимики, аромат, тембър на гласа… Защото, когато сме докосвани и докосваме, когато сме във физическо взаимодействие, се увеличава нивото на Окситоцин, благодарение на който сме по-спокойни, по-балансирани, по-мили и грижовни, по-привързани един към друг.
Ани Владимирова
Любовта е енергията, която ни охранява от стреса и ни зарежда, когато сме в битка с новото предизвикателство пред нас. Илюзия е, че ние сами съграждаме щастието си. В нас, като сянка са топлината на нашите родители, авторитетите ни и нашия минал опит. И точно тук базовата подкрепа в начален етап към децата е изключително важна. Деца на родители, които са свързани с любов на практика са по-здрави, по-успешни, по-щастливи и изграждащи успешна връзка в тяхното ново семейство.
Въпросът, който винаги вълнува хората, като откриването на тайно, златно съкровище е „Как да формираме пълноценни взаимоотношения?“
Отговорът е във всеки творец, който има лична отговорност за щастието си, през щастието на човека до него. И най-вероятно отговорът на този въпрос е споделен от двама. Защото във връзката човек е пълноправен участник и същевременно взаимоотношенията, които изграждаме ни изграждат. Именно симбиоза, която генерира жизнена енергия с която можем да се справим с всичко в нашия живот.
В първите редове на този материал се усети, че първата предпоставка за пълноценни взаимоотношения е подкрепящото семейство. Но това не обуславя целия път на нашата личност. Във всеки етап на нашия живот ние можем да открием стимули, които да ни мотивират да се развиваме. Дори и при травматичен минал опит. Не като го забравим, а като го осъзнаем, трансформираме и надградим с нов модел.
Съществува заблуда, че всичко се забравя, но щом се отнася до нашата психика, това никак не е така. Нищо случило се с нас не се забравя или изчезва, а се трансформира или изтласква в несъзнаваното. Или се видоизменя, но стои и винаги си го носим в нас. И се проявява в работните ни отношения, където нашият шеф прилича на нашия родител, в личните ни отношения, където фрустрацията на преживяното и неотработеното се проектира, като яркия пример за травмата, във филма „50 нюанса сиво“.
И това никак не е случайно. Точно тук ясно се откроява следващото парче от пъзела на успешните взаимоотношения – осъзнатост и поемане на отговорност. И това идва с въпрос към нас „Какво трябва да предразположа в себе си, за да съм пълноценен във връзките си?“ Има хора, които работят повече от осем часа на ден, извън работата, те остават мобилни, често оставят на рацио - вълна и някак видно не правят емоционални „стъпала“ по които партньора да се качи до тях.
Разбира се това не се осъзнава. Но както едно растение има нужда от време, подходящи условия, грижа, така и отношенията имат нужда от емоционален ресурс. Но доста хора нямат ресурса да отделят време за нещо качествено, имат време за „пуканки“, нещо на бързо.
Личната автономност също е ключов компонент за спояване на нашия Аз образ с този на избрания партньор. Тази част от пъзела става налична в нашите ръце ако имаме ясен отговор на въпросите – „Сам ли взимам решения в живота си?“ „Мога ли сам да се грижа за себе си?“.
Именно личностната зрялост идва със способността да взимаме информирани решения за нас и нашия път в живота.
Златен компонент в самото свързване между партньорите във връзката е личностите в общия проект да са полезни за общото, като са полезни за тях самите, в частното. (integrated as before differentiated). Тоест за да сме полезни във връзката си, трябва да сме цялостни за себе си. Защото ако я няма тази част, партньорите могат лесно да се слеят, да се размият индивидуалните граници на личностите им и да се формират капани. Като термина „Заучена безпомощност“ или позиция като - „Без партньора си не мога да продължа в живота“.
Точно това граничи с умението човек да е адаптивен, не толкова ригиден във връзката си. Да бъде толерантен към себе си, като си даде право да се променя и да търси нови начини за справяне с предизвикателствата. Индикатор за това може да е въпроса към себе си „Аз и човека до мен, развиваме ли се удовлетворяващо, поотделно?“
Идентичността, определя партньорската ни съдба
Нашата лична удовлетвореност, определя как ще се свързваме във житейските ни връзки. Семпъл пример, който бих поставил тук е човек, който не цени достатъчно себе си, поставящ се във връзка в която има прекален толеранс към личното му незачитане. И тук на практика нещата „щракват“ като добре поставени парчета от пъзел. В постановката „Пасна ми на Травмата“, като ние сме в главната роля. В която постановка, доста хора изживяват живота си. Тук е добре да се запитаме – „Кой филм и коя роля ще изберем за нас, или дали въобще ще живеем във филм?“
Валидизирането на личната ни идентичност от другия партньор е ключово за общите ни взаимоотношения. Ние се свързваме с хора, които зачитат нашите емоции и чувства. Но не в този стил „Очаквам човека отсреща да ми каже кой съм“, а в стил „Това, че зачиташ моите качества ме кани на обща споделеност“. Тоест мотивирането на личната ни значимост за човека до нас, зарежда не само връзката ни, а и всяка друга дейност с която сме се захванали.
И ето, че пъзелът се оказва нареден, но не по рамката, не като „от снимката на кутията“, а благодарение на нашето общо авторство с топлина.
Автор: Атанас Нанков
