Що е то? Обособяването на зона, в която е забранено прелитане над цяла страна или над част от нея, може да засегне всички видове самолети, но на практика се отнася за военните, пише френският в. "Фигаро".
Самолетите, които искат да излитат от засегнатата от забраната територия, трябва да поискат разрешение от страната или групата страни, наложили тази забрана. Ако не получат разрешение, на тях се гледа като на вражески машини и те могат да бъдат свалени.
Целта на подобна зона е да се попречи на дадена страна да бомбардира собствения си народ или да бъде принуди дадена държава да спазва оръжейно ембарго.
Зоната за забрана на полети е сравнително нова тактика, припомня френският вестник. Такава мярка беше предприета срещу Ирак през 1991-1992 г. и срещу Босна през 1993 г.
Мярката не се базира на никакъв международен закон и
легитимността й
продължава да поражда дебати, пише вестникът, като цитира Джошуа Кийтинг, зам.-главен редактор на американското списание "Форин полиси".
Нищо не задължава страните, които налагат забраната за полети, да търсят одобрението на ООН, допълва френският вестник.
Според Кийтинг въвеждането на подобни зони се разрешава от глава 42 на Устава на ООН, в която пише, че са разрешени демонстрациите, мерките за блокада и други операции, извършени от военновъздушните, сухопътните и военноморските сили в случай на неуспех на усилията за установяване или съхраняване на мира.
САЩ, Великобритания и Франция се позоваха на резолюция на Съвета за сигурност на ООН от април 1991 г., изискваща от Ирак да сложи край на репресиите срещу цивилните иракчани, и така успяха да наложат забрана за полети над иракската територия. В Босна забраната беше наложена със зелена светлина от Съвета за сигурност.
След установяването на забранената за полети зона страните, които стоят зад забраната, разгръщат военновъздушен арсенал - самолети-прехващачи, самолети за ранно предупреждение, подкрепяни от самолетоносачи, и военновъздушни бази на сушата.
Често пъти зоната за забрана на полети обаче се налага
прекалено късно,
за да повлияе сериозно на развитието на съответния конфликт, предупреждава в. "Дейли телеграф".
Мярката води до задънена улица между страната, срещу която е наложена, и страните, които я подкрепят, допълва изданието. Като пример то посочва зоната, обособена над Либия след атентата над Локърби през 1988 г. Тази забрана, с изключение на хуманитарните полети, подкопа военното влияние на Кадафи в глобален план, но не доведе до свалянето му от власт. Самият той се убеди, че трябва да търси помирение със международната общност едва след като видя нейните действия срещу режима на Саддам в Ирак през 2003 г.
На фона на опозицията на Китай и на Русия в Съвета за сигурност и на традиционните икономически партньори на Либия - Италия и Гърция в НАТО относно налагането на зона за забрана на полетите, влиятелни експерти предупреждават, че дори и такава забрана да влезе в сила,
Кадафи има достатъчно сили, за да сломи
опозицията под носа на патрулиращите на Либия чужди самолети,
допълва в. "Дейли телеграф". Ето защо либийски опозиционери настояват за едностранно вдигане на оръжейното ембарго срещу Либия, така че само те да се сдобият с оръжие. Катар вече намекна, че при подобен случай ще им окаже съдействие с военна техника.
Либия е огромна територия, много по-голяма от
териториите на Ирак и на Босна, така че обособяването на зона,
забранена за полети, може да наложи и извършването на
въздушни
удари, за да се ликвидира заплахата на либийските военновъздушни
сили за самолетите на НАТО,
патрулиращи в либийско небе. Това означава да се започне голяма логистична операция, за която политическата воля е доста слаба, тъй като повечето страни от ЕС са ужасени от идеята да бъдат въвлечени в северноафриканска война и затова искат и замесването на Арабската лига или на Африканския съюз.
Що се отнася до сценариите за военна интервенция, за каквато мнозина призоваха в последните дни, в. "Дейли телеграф" отбелязва, че и в НАТО, и в ЕС смятат, че това трябва да станес резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Разбира се, ООН може напълно да бъде пренебрегната, както направи НАТО, когато бомбардира Сърбия, за да защити Косово през 1999 г. Тогава алиансът се позова на устава си, позволяващ предприемането на действия в името на регионалната стабилност.
