В един момент той направи пауза, погледна ме напрегнато и ми каза с някаква спокойна увереност: "Опасявам се, че ще свърша като него, по същия начин."
Веднага се опитах да избия тази мисъл от главата му, но той сви рамене - сякаш просто ме уведомяваше, че е наясно с това и не може да направи нищо по въпроса.
14 години по-късно седя и гледам по новините как линейката напуска алеята пред дома му.
Гледам портата, тълпите отпред, медиите, тълпите край болницата, коментарите относно причината за смъртта и какво е довело до нея... и споменът за този разговор изплува натрапчиво в паметта ми - подобно на сълзите, които не можех да спра.
Предсказан край - от него, от хората, които го обичаха, и от мен. Не успях обаче да предскажа колко ще да боли, когато най-сетне се случи.
Човекът, на когото не успях да помогна, сега е транспортиран за аутопсия в отдела по съдебна медицина.
(...)
Ще кажа нещо, което никога преди не съм споделяла, защото искам истината да излезе наяве веднъж завинаги.
Връзката ни не беше "фалшива", както се говореше в пресата. Да, беше необичайна връзка между две също толкова необичайни личности, които не са имали "нормален живот", намерили нещо общо помежду си...
Вярвах, че ме обичаше толкова, колкото бе в състояние да обича когото и да било. Аз също го обичах много.
Исках "да го спася" от неизбежното, което в крайна сметка се случи. Семейството му и онези, които го обичаха, също искаха да го спасят от това, но не знаеха как - и това бе преди 14 години.
Всички се тревожехме още тогава, че изходът ще е такъв
По онова време, в опитите си да го спася, аз самата бях почти напълно изгубена.
Той бе изключително динамична сила, която не трябваше да се подценява. Когато насочваше това в положителна насока, се получаваше най-добрия възможен изход. Когато го използваше в негативен план, нещата ставаха наистина МНОГО неприятни.
За него средно положение не съществуваше.
Разболях се сериозно, бях емоционално/духовно изтощена в старанието си да го спася от определено самоунищожително поведение и от ужасните вампири и кръвопийци, които той винаги успяваше да привлича като магнит около себе си.
Имах и деца, които се нуждаеха от мен, затова трябваше да направя своя избор.
Най-трудното решение, което някога ми се е налагало да взема, бе да си тръгна и да го оставя на съдбата му - макар че го обичах отчаяно и се опитвах да спра или да върна хода на събитията.
След развода прекарах няколко години в натрапчиви мисли за него. Съжалявах за случилото се и се питах дали нещата не биха могли да се развият по друг начин.
После известно време се ядосвах на тази ситуация, а в един момент ми стана безразлично. Допреди малко.
Седя тук, обзета от тъга, спомени и объркани мисли за
най-големия ми провал досега
Гледам, че сега с Майкъл се разиграва почти същият сценарий като на 16 август 1977 г., точно както той бе прогнозирал...
Всяка негативна емоция, която съм пазила в себе си спрямо онова време, умря заедно с него.
Той беше удивителна личност и аз съм имала късмета да се доближа до него, да бъда с него през съвместните ни години.
Отчаяно се надявам, че сега той ще намери покой - без болка, напрежение и целия този хаос.
Той заслужава да бъде освободен от всичко това и се надявам, че ще бъде на по-хубаво място.
Дано всеки, който чувства, че не е успял да му помогне, да намери покой - защото той също най-сетне е намерил такъв покой, надявам се.
Светът е шокиран, но той някак си беше наясно как ще се развие съдбата му и знаеше това по-добре от всеки друг - и беше прав.
Благодаря ви, че ме изслушахте."
* Лиза Мари Пресли, наричана Принцесата на рока, е на 41 и има четири деца. От нейния първи брак, с музиканта Дани Кеоу, са голямата й дъщеря (на 20) и 16-годишният й син.
Майкъл е вторият й съпруг, а бракът им просъществува по-малко от две години, между 1994 и 1996-а.
Двамата са се снимали полуголи във видеоклипа на песента му You Are Not Alone, композирана от Ар Кели.
По-късно, през 2002 г., Лиза Мари бе омъжена за кратко за кинозвездата Никълъс Кейдж.
От четвъртия си мъж - музикалния продуцент Майкъл Локууд, тя роди две близначки през 2008 г.
