В момента избирателите обръщат гръб на дясноцентристите, в Европа се формират регионални съюзи, а Ангела Меркел остава сама.
Влиянието на Германия в Европа отслабва, въпреки нейната икономическа мощ и авторитета на Ангела Меркел, и свидетелства за нейното отслабващо влияние могат да бъдат открити в промяната на позицията на Европейската народна партия, пише Флориан Едер в „Политико“.
По традиция лидерите на християндемократическите партии, членуващи в ЕНП, се събират в Брюксел няколко часа преди началото на срещата на върха на Евросъюза, за да вземат решения, които те по-късно налагат на останалите европейски правителства. Но на миналата среща те не се договориха предварително за резултатите от срещата, защото дясноцентристите – и самата Германия – губят своето влияние. И за това има 5 причини.
Последното събрание на ЕНП, в навечерието на заседанието на Европейския съвет през декември, не беше пълна загуба на време за журналистите. Съветниците на Никола Саркози им съобщиха за неговите планове да се завърне на власт, испанските консерватори, изразиха своите тревоги по повод на шансовете на Мариано Рахой да преживее парламентарните избори. Освен това, журналистите видяха, как Европейската комисия отстоява своята стратегия по въпроса с емигрантите.
Но сериозното отслабване на ЕНП в резултат на серията от поражения на изборите бяха очевидни.
Гърците избраха ултралявата алтернатива на Андонис Самарас и неговата „Нова демокрация“, португалците наказаха Педро Коелю и неговите съюзници от Народната партия за техния стремеж да въведат строги икономии. След изборите във Финландия министър-председателят Александър Стуб беше понижен до министър на финансите, а поляците отхвърлиха коалиция, състояща се от членове на ЕНП. Само няколко дни след форума на върха испанските избиратели лишиха Рахой и неговата Народна партия от мнозинство.
В резултат Ангела Меркел остана за ЕНП единственият лидер на правителство на голяма европейска държава. Нейните идеологически партньори изчезват, също както и привържениците на нейната политика.
Прието е да се смята, че все още съществува стремеж към единна европейска политика и запазване на лидерските позиции на германския канцлер, но това е все по-съмнително. На декемврийската среща на членовете на ЕНП Меркел и унгарският премиер Виктор Орбан издигнаха противоположни аргументи в дискусията за миграционната криза.
Единственият национален лидер, който можеше да повлияе на случващото се оказа ирландският министър-председател Енда Кени.
Макар че това обединение успя да изработи съвместна декларация по въпроса с емигрантите, Меркел и Орбан до момента се придържат към диаметрално противоположни възгледи, и унгарският премиер отхвърля настойчивото предложение на канцлерът и председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да се намери общо решение.
В условията на настоящата криза – в противовес на икономическите проблеми, които ЕС решаваше през последните няколко години – решаващо се оказва привързаността към регионалните обединения, а не верността към една или друга партия. Притокът на емигранти сплоти по-тясно държавите от Вишеградската група, обединявайки национал-консерваторите в Полша, лявоцентристкия премиер на Словакия Робърт Фицо, чешкият социалдемократ Богуслав Соботка и Орбан.
Макар че Брюксел притежава правови инструменти, за да реагира, например, когато една или друга страна-членка на ЕС не изпълнява изискванията за утилизация на боклуците, той е безсилен пред политиката, която подкопава фундаменталните европейски ценности – какъвто е случаят с идеята за „нелиберална демокрация“ на Орбан, която взима на въоръжение и партията „Законност и справедливост“ на бившия полски премиер Ярослав Качински.
В отговор на полските реформи на Конституционния съд и медиите ЕК въведе „механизмите на диктатура на закона“, но подобен упрек може да се впише идеално с днешната версия на Варшава, в която ЕС се представя като съюз на слаби леви партии начело с лидера Германия.
Докато традиционните политически съюзи в цяла Европа губят своето влияние, еволюцията на Еврокомисията и Европарламента под ръководството на Юнкер и Мартин Шулц доведе до увеличаването на степента на независимост на тези институции от Берлин и Париж.
Заявената от Юнкер цел да превърне ЕК в „по-политическа“ тревожи германското правителство, което в навечерието на Коледа се обърна към евродепутатите, заявявайки, че Комисията не може да бъде едновременно политически играч и безпристрастен гарант на европейските договори.
Приоритетът на Европарламента при Шулц е да се намери подкрепа за програмата на ЕК, въпреки съпротивата на европейските столици. Комисията се превърна в правителство, контролирано от ЕП, където доминиращи позиции има „великата коалиция“ на християндемократите и социалдемократите.
Подобно заявление на независимост е резултат от политическите инстинкти и юридическата компетентност на двама германци – генералния секретар на ЕП Клаус Веле, който издигна идеята за „водещите кандидати“ на последните евроизбори, и заместник-председателя на ЕК Мартин Селмайер.
Тези германци получават нарежданията си не от Берлин, а от европейските институции. През миналата година Волфганг Шойбле открито разкритикува Селмайер за това, което германският финансов министър нарече намеса в преговорите за гръцкия дълг. Шойбле, който бе убеждаван да се съгласи с третия пакет финансова помощ за Гърция, който Берлин трябваше да финансира, заяви, че заместник-председателят на Еврокомисията е превишил своите длъжностни пълномощия.
Инстинктът на Селмайер далеч не винаги се оказва безгрешен: през декември той публикува данни за предполагаемия рязък спад на нивото на нелегална миграция в Европа, очевидно, за да покаже сътрудничеството между Турция и ЕС в благоприятна светлина. Данните, които той използва, обаче не отговарят на действителността.
Но този инцидент показа на кого са верни германците, работещи в структурите на ЕС: те действат на страната на Брюксел, а не на Берлин.
Времената днес са много тежки за лидера, който майсторски умееше да изгражда консенсус: при всеки удобен случай Меркел подчертава, че емигрантската криза е проблем на цяла Европа, която изисква общоевропейски отговор, но днес тя няма силни партньори, които могат да й помогнат да изработи ефективни компромиси.
Меркел, която дълго време се смяташе за неофициалния лидер на Европа – ако не смятаме италианския премиер Матео Ренци, очевидно, претендиращ за тази титла – страда от отсъствието на силни съюзници: Франсоа Оланд вече не е популярен, Рахой почти се е лишил от своя пост, а Дейвид Камерън преследва свои цели, когато става дума за ЕС и емигрантите.
Отсъствието на силно лидерство стана очевидно през втората половина на 2015 г., когато няколко срещи на върха на ЕС, посветени на емигрантите, не донесоха никакви значими резултати.
Възходът на „Ислямска държава“, терористичните нападения в Париж, неразрешимият конфликт в Сирия, нападенията в новогодишната нощ в Кьолн – всичко е свързано, невъзможно е да се отделят отделни подаващи се на решения проблеми. И Меркел рискува да поеме цялата вина върху себе си, защото просто никой не иска да ѝ помогне.
криза, която тихо расте" />
